Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Точно така — кимна Бинабик. — И това, че ни нападнаха по такъв начин, бе… е… лош знак. Моят народ не помни случай богханик, както ги наричаме ние, да са нападали група въоръжени мъже. Това е дръзко и обезпокоително. Обикновено нападат животни и самотни пътници.
— Какво представляват те?
— По-късно, Саймън: има много неща, които можеш да научиш от мен, ако си търпелив. Моят господар също не ми казваше всичко — което, държа да отбележа, не означава, че аз съм твой господар — ала бе много разтревожен. През цялото ни пътуване по Фростмарч не го видях да спи. Когато заспивах, той още беше буден, а щом се събудех сутринта, вече бе станал. При това не бе млад: беше в напреднала възраст още когато постъпих при него и бе ме обучавал вече няколко години.
— Една нощ, когато навлязохме в северните части на Еркинланд, той ме помоли да застана на пост, за да може да се разходи по Пътя на сънищата. Намирахме се на място, подобно на това. — Бинабик посочи мрачната равнина под хълмовете. — Беше съвсем ранна пролет. Трябва да е било по времето на вашия Ден на глупците или малко по-рано.
„Вечерта в Деня на глупците — опита се да си спомни Саймън — нощта, в която онзи ужасен звук разбуди целия замък. Нощта преди… да дойдат… дъждовете“.
— Куантака беше на лов и Едноокия — големият тлъст търпелив овен, който носеше Укикук — спеше до огъня. Единствен спътник ни беше небето над нас. Господарят ми хапна от кората на сънищата, която бе получил от блатистия Вран на юг, и изпадна в състояние, подобно на сън. Не ми беше казал защо прави това, ала предполагах, че търси отговори, които не би могъл да намери по друг начин. Богханик го бяха изплашили, защото в действието им имаше нещо непривично за тях. Скоро той започна да бълнува, както обикновено, когато се разхождаше по Пътя на сънищата. Много от думите му бяха неразбираеми, но едно-две от нещата, които каза, неотдавна повтори брат Докайс и ти вероятно си забелязал изненадата ми.
Саймън скри усмивката си. А си беше мислил, че именно неговият страх при трескавите думи на Докайс е бил толкова явен.
— Внезапно — продължи тролът, все още ровейки с тояжката си из подгизналата пръст — ми се стори, че нещо го е хванало — същото се случи и при брат Докайс. Ала моят господар беше силен, с по-силен дух, мисля, от всеки човек или трол, и се съпротивляваше. Бори се през целия следобед, чак до вечерта, а аз не можех да му помогна другояче, освен като изтривам мокрото му чело с влажна кърпа. — Бинабик отскубна един малък чим, хвърли го във въздуха и го перна с тояжката си. — После, малко след полунощ, той ми каза няколко думи — съвсем спокойно, сякаш си пийваше вино в пещерата заедно с другите старейшини — и умря.
— Мисля, че го преживях по-тежко от смъртта на родителите си, защото те бяха просто изчезнали без следа, затрупани от снежната лавина. — Тролът въздъхна. — Погребах Укикук там, в подножието на хълма. Нищо от погребалните ритуали не бе направено както трябва и още се срамувам от това. Едноокия не искаше да остави господаря си и доколкото мога да си представя, може би е още там. Надявам се да е така.
Тролът се умълча за момент, вперил сърдит поглед в охлузените колене на панталоните си. Болката му бе толкова сходна с тъгата на Саймън, че на момчето не бяха нужни повече думи, за да го разбере.
След малко Бинабик отвори чантата си и извади шепа орехи. Саймън ги взе, заедно с меха с водата.
— После — започна отново Бинабик, сякаш изобщо не беше спирал — се случи нещо странно.
Саймън се сгуши в наметалото си и го загледа.
— Два дни прекарах край гроба на моя господар. Местността беше много живописна под ведросиньото небе, ала сърцето ми се свиваше, защото знаех, че той щеше да е по-щастлив, ако лежи горе в планините. Чудех се какво да правя: дали да продължа към Моргенес в Ерчестър, или да се върна при моите сънародници и да им кажа, че Пеещия мъж Укикук е мъртъв. На третия ден следобед реших, че трябва да се върна в Канук. Нямах представа за значението на разговора между моя господар и Моргенес — за съжаление, и сега не разбирам много — а имах и други задължения. Викнах Куантака и тъкмо почесах за последно Едноокия между рогата, когато пад мен изпърха малка сива птичка и кацна на могилата на Укикук. Разпознах в нея един от куриерите на моя господар. Беше много изморена от носенето на тежкия товар — съобщението… и още едно нещо. Когато се приближих, за да я хвана, в храстите се чу шум и оттам изскочи Куантака. Разбира се, птичката се изплаши и хвръкна. Едва успях да я уловя.