Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Знаеш ли къде сме? — попита Саймън, като седна и се облегна на един от дебелите корени.
— Не — каза бодро Бинабик. — Но утре, когато слънцето изгрее и когато ще имам време за някои неща… ще знам. Сега ми помогни да съберем камъни и клони и ще напалим огън. А после — Бинабик се изправи и започна да търси сухи клони в бързо стопяващата се дневна светлина, — после имам за теб една приятна изненада.
Бинабик беше направил нещо като каменен правоъгълник без една страна около огъня, за да заслони светлината му. Пращенето на горящите клони създаваше уют и сигурност. Червените отблясъци хвърляха странни сенки върху лицето на Бинабик, докато той ровеше в торбата си. Саймън наблюдаваше искрите, които се извиваха нагоре.
Бяха си направили скромна вечеря от сушена риба, твърд хляб и вода. Саймън чувстваше, че не се е отнесъл към стомаха си, както би му се искало, ала все пак бе по-добре да лежи тук, топлейки краката си в пепелта, отколкото да тича. Не можеше да си спомни да е тичал толкова дълго, без да спре.
— Ха! — изкиска се триумфално Бинабик и вдигна нашареното си от огъня със светлини и сенки лице. — Обещах ти изненада, Саймън, и ще я получиш!
— Каза ми, че е приятна изненада. От другия вид преживях достатъчно, за да ми стигнат за цял живот.
Бинабик се усмихна и кръглото му лице сякаш се разтегна и се събра зад ушите му.
— Е, сам ще решиш. Опитай. — Той подаде на Саймън малко пръстено гърненце.
— Какво е това? — Саймън го поднесе към огъня. Беше тежичко, ала на него не пишеше нищо. — Нещо тролско?
— Отвори го.
Саймън пъхна пръста си в гърлото и откри, че е запечатано с нещо, което, изглежда, бе восък. Проби дупка, после поднесе гърненцето към носа си и внимателно го помириса. Миг по-късно пъхна пръста си вътре, извади го и го облиза.
— Мармалад! — каза със задоволство.
— Направен е от грозде, сигурен съм, — каза Бинабик, зарадван от реакцията на Саймън. — Намерих го в манастира, но покрай премеждията от последните дни го бях забравил.
След като хапна още малко, Саймън неохотно подаде гърненцето на Бинабик, който също намери съдържанието му за доста приятно на вкус. За кратко време изядоха мармалада и оставиха Куантака да оближе празното гърненце.
Саймън се сгуши в наметалото си край топлите камъни на угасващия огън и помоли:
— Ще изпееш ли някоя песен Бинабик? Или да разкажеш някоя история?
Тролът го погледна.
— Не мисля, че е време за истории, Саймън, защото ще ставаме рано и трябва да се наспим. Може би една кратка песен…
— Ще е чудесно.
— Но като си помисля — каза Бинабик и придърпа качулката си около ушите, — бих искал да чуя песен, изпята от теб. Тихичко, разбира се.
— От мен? Песен? — Саймън се замисли. През една пролука сред дърветата виждаше слабия блясък на някаква далечна звезда. Звезда… — Добре — каза той, — след като ти ми изпя песента за Седа и одеялото от звезди… и аз мога да ти изпея нещо, на което ме научиха камериерките, когато бях дете. — Той се намести по-удобно. — Надявам се, че помня всичките думи. Това е странна песен…
И тихо започна:
— В дълбоките дебри на Алдхеорте
Джак Мандуоуд свика
хората си от горите нашир и надлъж
и предложи короната, горското царство,
на този, който му хване звезда.
Беорнот изправи се първи и викна:
— Ще кача аз върха на дървото високо!
Ще сваля таз звезда и короната златна
ще остане за мен.
Изкатери брезата висока до последния клон,
после скочи към стария тис,
и подскачаше още и още,
ала звезда не достигна.
После стана Осгал, гръмко той обеща,
че ще прати стрела към небето:
— Ще улуча звезда; тя ще падне в краката ми
и короната моя ще бъде.
Двайсет стрели пусна Осгал, ала нито една
не улучи звездите усмихнати.
Всички паднаха, Джак се засмя,
и Осгал си отиде посрамен.
После всички опитаха вкупом
и се сбиха и скараха ядно…
и красивата Хрусе се изправи накрая