Престолът от драконова кост

— Лигата на ръкописа? — учуди се Саймън. — Какво е това?

— Лигата на ръкописа или Носителите на свитъка са група учени мъже, които обменят знания, както съм чувал да казва моят господар. Може би има и нещо друго, но той така и не го каза. — Той привърши с опаковането на багажа си и се изправи. — Неприятно ми е да го кажа, Саймън, но трябва да тръгваме.

— Пак ли? — Забравените болки в мускулите внезапно се появиха отново.

— Страхувам се, че се налага. Както ти казах, много мислих. Обмислих тези неща… — Той затегна съединенията на тояжката си и подсвирна на Куантака.

— На първо место, аз съм длъжен да те заведа до Наглимунд. Това не се е променило, само дето промених решението си. Проблемът е, че Фростмарч ми изглежда несигурно място. Ти видя букените и най-вероятно не ти се иска да се срещаш с тях отново. Ние обаче трябва да пътуваме на север. Мисля, че е по-добре да се върнем в Алдхеорте.

— Но, Бинабик, защо смяташ, че там ще сме в по-голяма безопасност? Какво ще попречи на тези ровещи същества да ни преследват в гората, където вероятно дори няма да можем да тичаме?

— Добър въпрос. Веднъж ти говорих за Старото сърце, за нейната възраст и… и… не мога да се сетя за точната дума на твоя език, Саймън, но „душа“ и „дух“ могат да ти дадат някаква представа. Букените могат да се движат под Старата гора, ала няма да им е лесно. Корените на Алдхеорте обладават сила, която трудно може да бъде сломена от… такива същества. Освен това там има един човек, когото трябва да видя, един човек, който трябва да чуе разказа за това, което се е случило с моя господар… и с твоя.

Саймън се беше изморил от собствените си въпроси, но въпреки това попита:

— Кой е той?

— Казва се Гелое. Мъдра жена, известна като валада — думата е римърска. Може да ни помогне да стигнем до Наглимунд, след като ще трябва да пресечем източната част на гората, през Велдхелм — маршрут, който не познавам.

Саймън облече наметката си и закопча износения клипс под брадичката си.

— Нужно ли е да тръгваме днес? — попита той. — Вече е късен следобед.

— Саймън — каза Бинабик, когато Куантака дотърча с изплезен език, — повярвай ми, моля те. Дори и да има неща, които не мога да ти кажа сега, ние трябва да се осланяме един на друг. Имам нужда от доверието ти. Нещата не опират само до царуването на Елиас. И двамата с теб изгубихме хора, към които бяхме много привързани — един стар човек и един стар трол, които знаеха много повече, отколкото знаем ние. И двамата бяха изплашени. Мисля, че брат Докайс умря от страх. Събужда се някакво зло и ще е много глупаво, ако стоим още на открито.

— Какво се събужда, Бинабик? Какво зло? Докайс каза някакво име — чух го. Точно преди да умре той каза…