Престолът от драконова кост

Вятърът, който той не можеше да усети, задуха по-силно и дърветата в градината започнаха да се навеждат при преминаването на Саймън, разделяйки се като океански вълни пред подводен камък. Снежинките танцуваха около него и той се движеше по коридора между заснежените дървета.

Градината никога не му се бе струвала толкова дълга.

Внезапно нещо отпред привлече погледа му. В края на снежната пътека се издигаше голяма бяла колона, чийто връх се мержелееше в тъмните небеса над главата му.

„Разбира се — подсказа му Логиката на съня, — това е Кулата на Зеления ангел“. Никога не бе могъл да стигне директно от градината до основата на кулата, ала нещата се бяха променили през времето на неговото отсъствие… нещата се бяха променили.

„Но ако това е кулата — помисли си той, загледан нагоре към внушителния силует — защо има клони? Това не е кулата… или поне вече не е… това е дърво — голямо бяло дърво“.

Саймън седна в постелята си, с широко отворени очи.

— Кое е дърво? — попита Бинабик, който седеше до него и кърпеше ризата му с игла от птича кост. След миг свърши и му я подаде. Момчето измъкна луничавата си ръка изпод одеялото и я взе.

— Кое е дърво и как спа?

— Сънувах — с приглушен глас отвърна Саймън, докато надяваше ризата през главата си. — Сънувах, че Кулата на Зеления ангел се е превърнала в дърво. — Погледна въпросително Бинабик, ала тролът само сви рамене.

— Сънувал си — съгласи се той.

Саймън се прозя и се протегна. Не беше много удобно да спиш в защитена кухина в подножието на хълма, но бе за предпочитане пред перспективата да прекараш нощта незащитен в равнината.

Слънцето беше изгряло, незабележимо зад савана на облаците — размазано петно розовееща светлина на небето. От мястото, където се намираха, бе трудно да се разбере къде свършва небето и къде започва мъгливата равнина. Тази сутрин светът изглеждаше мрачен и безформен.

— Видях огньове, докато ти спеше — каза тролът и извади Саймън от унеса му.

— Огньове? Къде?

Бинабик посочи с лявата си ръка на юг.

— Ей там, назад. Не се тревожи, мисля, че бяха доста далеч. Най-вероятно това изобщо не ни засяга.

— Дано. — Саймън примижа, загледан в далечината. — Смяташ ли, че е Исгримнур с неговите римъри?

— Едва ли.

Саймън се обърна и погледна малкия мъж.

— Но ти каза, че ще се измъкнат… че ще оцелеят!

Тролът го погледна с поглед, който свидетелстваше, че търпението му е изчерпано.

— Ако беше почакал, щях да ти кажа. Сигурен съм, че са останали живи, но те пътуваха на север и се съмнявам, че са се върнали обратно. Тези огньове бяха далеч на юг, като че ли…