Диамантен меч, дървен меч [bg]

Спираловидните стълбища се сменяха с хоризонтални коридори, дотолкова тесни, че тримата смелчаци започнаха да се опасяват, че ще се наложи да захвърлят раниците си. Запасите от факли се изтощаваха, поредната едва мъждукаше, но Кан не я смени с друга - оскъдицата ги принуждаваше да пестят и да се задоволят с това, което има.

Мина още един „ден".

- Дълбочко се завряхме - измърмори джуджето, докато се гласяха да почиват, - а отпред още нищо...

Той се въздържа да изрече на глас, че този участък от пътя премина гладко, без особени затруднения и нападения - боеше се да не урочаса късмета. Ала наум и тримата си рекоха, че ако им върви все така, биха продължили чак до Сърцето на Земята.

Сидри премълча също така и заради незабравимото видение, връхлетяло го в Хвалин - причакващата ги паст на Мрака и гнусният шепот: Ти сам дойде, сега си мой! „Слава на Suuraz Ypiii', Силата на джуджетата, засега сме живи и здрави."

- Нататък ще се „гмурнем" - отбеляза Тави.

- Къде? - не я разбра джуджето.

- Ами Тъмата никъде не е изчезнала - неохотно обясни вълшебницата. -Стои си там... и ни чака.

Сидри потрепери при думата „чака" и бързо плю три пъти през лявото си рамо.

- Виждам я - продължи разсеяно Тави, без да му обърне внимание. -Виждам Тъмата... но нищо повече. И даже не знам дали там наистина всичко е като... като... - тя щракна с пръсти - като наводнено и мракът е по-гъст, нещо като мъгла... или само си въобразявам разни страхотии. Ала не мога да проникна в нея със заклинанието за Истинно зрение. Тъй че тепърва ще видим с очите си кое как е...

- Кога ще се „гмурнем"? - лениво попита Кан-Торог. Волният като че ли бе почнал да скучае. Расата му трудно се стряскаше от предсказания и обикновено не се нервираше в очакване на опасността. Волните така или иначе живееха с чувството, че схватка може да избухне всеки момент, и затова не се напрягаха излишно. Ала оставаха нащрек, за да реагират.

Наистина, от океани мрак и дори от мракоплъхове не се плашеше онзи, който вървеше срещу съдбата си с вдигнато забрало. За него загубата на живот бе нищо в сравнение с позора.

Сега воинът седеше с притворени очи, пипнешком остреше втория си, резервен меч, и предпазливо опитваше резултата с пръст. Така правеха Волните - в тази работа докосването според тях бе по-сигурно от поглеждането.

- Съвсем скоро, малко остана - отвърна му Тави унесено. -Но не ме питай колко прави това „малко" в разтези и стъпки. Това не се измерва по такъв начин. Просто усещам, че границата... повърхността... е близо.

- Обади се, преди да я прекосим - сериозно помоли Кан-Торог. -Любопитен съм да видя как изглежда.