Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Нататък!

Воините тъпчеха на място.

„Навикът да изпълняват заповеди ги удържа, нищо друго - помисли си той. - Ала при първата сериозна съпротива, така както са закърмени с майчиното си мляко да благоговеят пред маговете и да се страхуват от тях, ще хукнат по най-срамен начин. Ще изпуснат оръжието си и ще намокрят гащите..."

- Никой да не се съмнява, че върши нещо нередно! - кресна Императорът ядосан, направо бесен от това прозрение. - Аз съм вашият господар!

Настъпи час за възмездие! Те повече няма да ни тъпчат! - млъкна, дишайки тежко. Войниците продължаваха да го гледат стреснато.

Не знаеше какви думи да каже още.

- Хайде, момци - обади се внезапно един стар десетник. - Щом Негово величество е казал, нашата работа е да изпълняваме. Рече ли да се бием -ще се бием, нали затуй сме войскари... Ти, твое величество, само ни кажи кого трябва да бием, пък ние натам си знаем. Нали, момци? Маговете, викаш, да трепем? Ще ги трепем. Лесна работа - прас с алебардата и готово. Хайде, момци, тръгваме!

И те наистина тръгнаха - като овце подир ветерана, повярвали, че щом досега не е погубил живота си, значи знае какво да прави....

Боят се случи край четвъртата резиденция - посолството на Оранжевия Гарам оказа съпротива.

В тълпата нападащи удари вой, сякаш глутница вълци си деряха гърлата. Вълна от ужас шибна войниците, сякаш ги предупреждаваше да се отърсят от завладялото ги безумие да посягат на свещения живот на вълшебниците от Дъгата! Волните изпускаха мечовете си, опитваха да си запушат ушите през шлемовете. Онези от пехотинците, които се бяха втурнали първи в атака -дали защото си бяха побойници или имаха лични причини да мразят Седмоцветието - падаха на колене, гърчеха се, отстъпваха. Невидими камшици от свиреп писък спряха ордата мародери - както навярно мислеха в красивата постройка под герба на Гарам - и продължиха да налагат дръзките бунтовници, подгониха ги назад...

Черният камък на пръстена се затопли. Ала наистина само луд би използвал заклинанието му против тези вълшебници...

- Ееей! - някой зад гърба на Императора изпадна в истерия. -Магьоснициии! Вие обезчестихте и изгорихте сестра миии! Ааааа!

През тълпата си запробива път един съвсем откачил пехотинец, който с меча напред се втурна право към портата на къщата. Крясъкът на войника, изглежда, зарази и другарите му. Те го последваха, прескочиха изпопадалите на колене Волни, а после с телата си пробиха врати и прозорци - доспехите дрънчаха. Насреща им от един прозорец бликна оранжев дим и двамина бойци се проснаха по очи, ала тутакси защракаха арбалетите, зазвъня разбито стъкло. С жален трясък се строши дограмата и през разсейващата се оранжева мъгла от перваза провисна надупчено с четири арбалетни болта тяло.

А бойното безумие кипваше като войнишка каша в котле. Градът бе това котле, огънят на яростта подгря спотайваните стари обиди.

Надвечер е обявена свобода да убиваш омразните магове!

Падна забраната, братя!

Мачкай!

В резиденцията на оранжевите имаше четирима вълшебника. Един бе застрелян, другите двама попаднаха под мечовете на войниците - сякаш ги хвърлиха в месомелачка. Нападащите платиха още двама убити, ала никой не си беше представял, че ще се случи толкова удачна размяна - един за един.