Драконите на изчезналата луна [bg]

Хората се трупаха объркано и изплашено из улиците. Някои открито плачеха. Други просто се скитаха безцелно наоколо, без да са сигурни какво трябва да направят, очаквайки някой да се появи и да им каже. Трети говореха за битката, преживяваха я отново и отново, предаваха видяното на слушателите си и се опитваха да я направят още по-истинска. Хората говореха на висок глас за луната, за това, че я няма, а значи и Единият бог си е отишъл, ако изобщо някога го е имало, но пък Мина вече я няма със сигурност. Никой не обръщаше внимание на Силваношей. Всеки си имаше достатъчно грижи с отчаянието и покрусата, за да го е грижа за някакъв елф.

„Мога да изляза от Санкшън — каза си младежът — и никой няма дори да си направи труда да ме потърси.“

Само че нямаше никакво намерение да напуска Санкшън. Не можеше да си тръгне, не и преди със сигурност да е научил какво е станало с Мина. Когато най-сетне се добра до храма, откри там огромна тълпа от хора, събрани около тотема, и се присъедини към тях, втренчен с изумление в купчината пепел, която някога бе представлявала гордостта на царица Такхизис.

Силваношей се вглеждаше в пепелта и виждаше своето минало, виждаше онова, което можеше да се превърне в негово бъдеще.

Отново и с душата си, която у никого никога не спи и винаги е нащрек, преживя събитията, довели го дотук. Преживя ужасната нощ, в която ги бяха атакували великаните. Видя себе си… погълнат от омраза към майка си и живота, който го бе принуждавала да води, и отдаден на страха и вината, когато му се бе струвало, че тя може да загуби живота си от ръцете на великаните. Виждаше се как тича в мрака, за да я спаси… поласкан от мисълта, че може би той ще успее да поведе хората си. Видя и мълнията, която го запрати в несвяст, как се търкаля надолу по хълма, за да падне в основата на щита, и чак сега съзря онова, което тогава не му беше позволено да види със смъртните си очи: тъмната ръка на богинята, която повдига щита, за да му позволи да премине.