Достатъчно време за любов [bg]

— Сега! — казах и планината ми отговори: Па-бум!

Бюла потрепери, но си остана на мястото.

— Трряс! — рече Бак.

Съгласих се с него. Той кимна и продължи да дъвче тревата.

След малко тримата се качихме към скалите и огледахме мястото. Сега проходът бе достатъчно широк, но част от него бе затрупана от камъните. Два по-слаби взрива — и бе разчистен.

— Как ти се струва, Бак?

Той внимателно огледа пътя.

— Тва фургона?

— Един фургон.

— О’хей.

Придвижихме се малко по-нататък, планирахме работата за следващия ден, после поехме на обратно; върнахме се при фургоните по-рано от уговореното време.

Изминаването на следващите два километра ни отне две седмици; добрахме се до друго малко пасище, до което фургоните можеха да бъдат прекарани само един по един. Изгубихме още един ден, докато откараме фургоните на мястото на новата база. Някой бе успял да се добере и дотук: открих останки от счупено колело и взех със себе си металната шина и главината. Така продължавахме да се придвижваме ден след ден, бавно, но сигурно; най-сетне се промъкнахме през последния проход и започнахме да се спускаме надолу.

Но не ни стана по-лесно. От фотокартите, снети от космоса, знаех, че отпред ни очаква река, но тя бе още много далеч и трябваше да се спускаме, да се спускаме и пак да се спускаме до мястото, където клисурата преминава в долина, удобна за заселване. Взривявах скали, разчиствах пътя, понякога ми се налагаше дори да взривявам и дървета. Най-трудно се оказа спускането на фургоните по стръмните участъци. Бяхме минавали през подобни места и при изкачването, но впряг от дванайсет мулета може да изтегли един фургон по всякакъв наклон, стига да имат къде да застанат мулетата. Спускането обаче не беше толкова просто…

Естествено, фургоните имаха спирачки. Но при стръмен наклон фургонът би могъл да се подхлъзне и да се свлече надолу, като отнесе със себе си мулетата. Не можех да допусна подобно нещо да се случи дори веднъж. Естествено, бихме могли да изгубим един фургон и шест мулета и все пак да продължим пътя си. Но мен нямаше кой да ме смени. (Дора можеше да не е в същия фургон.) Ако фургонът, в който бях, пропаднеше, нямаше да имам кой знае какви шансове да оцелея. Така че, когато наклонът ми внушаваше съмнения, че спирачките не ще успеят да издържат, използвах здраво въже, омотано около някое дебело дърво и завързано за оста на колелото на фургона. Отпусках лекичко въжето, а най-здравите мулета, направлявани от Бак, бавно спускаха фургона. Понякога наоколо нямаше нито дървета, нито подходящи за целта скали… Веднъж се наложи дванайсетте мулета да удържат фургона; Дора ги успокояваше, Бак даваше нареждания, а аз се придвижвах заедно със задната ос.