Нови римски разкази [bg]

- Клементина, сбогувай се с Розарио и да вървим. Имаме доста път до къщи.

- Серафино, вече ти казах, тази вечер се чувствам странна. Ти си върви вкъщи, аз ще се поразходя с Розарио. Ще се видим утре.

Вероятно друг на мое място щеше да преглътне и да си тръгне, без да настоява. Но беше два часа и обзет от нервността на малките часове, се плашех да се върна вкъщи сам. Казах така, само да се изперча:

- Да вървим. Розарио ще го видиш някоя друга нощ.

Но тя възрази:

- Оо, остави ме, не ме дърпай за ръката.

Тогава се намеси Розарио. Той, макар и подчертано широкоплещест, всъщност на ръст е по-дребен от нормалното. Но пък аз съм по-дребен и от него, а колкото до раменете, моите направо будят жалост.

- Хей, ще си ходиш ли? - намеси се Розарио.

- Върви си ти, тъп досадник - изрепчих му се аз.

- Клементина идва с мен. Какво чакаш, че не си тръгваш?

- Да не мислиш да ме уплашиш? - попитах.

Ще повярвате ли? Без да отрони дума, вдигна ръка и ми удари два шамара, по един от всяка страна, ей така, хладнокръвно. После изкомандва:

- Ха, сега си върви - и без да ме погледне, взе Клементина под ръка и тръгнаха към Виа дел Корсо.

Така започна най-ужасната нощ в живота ми. Разплаках се не от друго, а от силата на шамарите. И плачейки, пак вървях след Розарио и Клементина, на петдесетина крачки пред мен. Те се смееха и се шегуваха, а аз плачех и повтарях: „Тъп мръсник, тъп мръсник“, но нямах кураж да ги настигна, защото се боях да не ми удари още два шамара. От друга страна, нямах смелост и да ги оставя: преди всичко се чувствах привързан към Клементина като с невидима връв, а освен това продължавах да се страхувам да остана сам и да се върна вкъщи. Затова ги следвах от разстояние, като хълцах. От време на време Розарио се обръщаше и ми подвикваше:

- Хей, ти, какво искаш? Кой те познава? Кой си ти? Защо не си ходиш?

Клементина се притискаше към него, а той се смееше.

Както си вървяха по „Корсо“, влязоха поне в три бара и без да бързат, пиха кафе, напитки и ядоха пасти: правеха го нарочно. Аз, поради липса на пари, не можех да си поръчам, стоях отвън и чаках, като все плачех и нещо влажно ми течеше от носа. После те продължаваха, но аз нямах смелост да изляза насреща им и чаках да се отдалечат, за да ги следвам от разстояние. Така изминахме цялата Виа дел Корсо чак до Ларго Голдони, после Виа Томачели, после минахме по моста и поехме по Виа Витория Колона. Ала при градинките на Пиаца Кавур сенките на дърветата ги погълнаха и аз не ги виждах вече, макар да продължавах да ги следвам слепешком. Внезапно се сблъсках гърди в гърди с Розарио, спрял решително:

- Ти какво собствено искаш?

- Клементина е моята годеница. Трябва да дойде с мен.

- Кой го казва?

- Аз го казвам.

Клементина, застанала наблизо в сянката, извика злобно:

- Я му забий едно кроше, така ще се откачи, дай му да се разбере, Розарио.

Жестоки думи. Нараниха ме по-силно от удар с кама, а в същото време ми се стовари и крошето. Понечих да хвана Розарио за гърдите, но той, по-бърз от мен, ми подложи крак и ме събори на земята върху мокрия чакъл. Чух смеха на Клементина, докато бягаха под дърветата. Станах, но вече нямаше никого.