Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Вървяха в сянката на зданията, излизаха от нея, поемаха по лъкатушещите алеи покрай реката. Юра слушаше, но единственото, което каза, бе:
— Не се ли умори, татко? Може би трябва отново да поседнем?
Разбира се, Павел Николаевич се бе уморил и му бе топло. Седнаха отново на пейката, разположена между храстите. Слънцето продължаваше да напича. Павел Николаевич през цялото време на разходката бе без очила, за да отпочинат очите му. Седеше мълчаливо. Долу, в ниското, шумеше реката. Павел Николаевич си мислеше: колко приятно е все пак да се завърне в истинския живот; да знае, че след като дърветата напълно се раззеленят, ще живее; че така ще бъде и следващата пролет.
Но трябваше да продължи разговора с Юра. Да се овладее, да не се сърди, за да не го уплаши. И след като си отдъхна, позволи на сина си да му разкаже и за други случаи.
Юра прекрасно знаеше за какво баща му ще го хвали и за какво ще го ругае. Затова избра такъв случай, който Павел Николаевич не би могъл да не одобри. Но продължаваше да избягва погледа му и баща му реши, че Юра крие още нещо.
— Говори по-подробно. Всичко ми разкажи! Знаеш, че мога да ти дам само разумен съвет. Нали ти желая доброто. Искам просто да не грешиш.
Юра въздъхна и разказа цялата история. По време на ревизията бил длъжен да прегледа доста стари съдебни дела и документи, дори от преди пет години. И започнал да забелязва, че на много места, където би трябвало да има залепени гербови марки, нямало нищо; тоест личали следи, че ги е имало, но били отлепени. Юра започнал да мисли къде биха могли да изчезнат, докато на по-новите документи открил залепени марки, които вероятно били използвани за втори път. И тогава се досетил, че едно от двете момичета — Катя или Нина, имащи достъп до всички тези архиви, лепи стари вместо нови марки, а от клиентите взема пари.
— Виждаш ли! — плесна с ръце Павел Николаевич. — Има толкова хора, които щом намерят пролука, ограбват държавата! И веднага не можеш да се досетиш!
Но Юра провел цялото разследване без много шум. Решил да стигне до края и да разбере кое от двете момичета е разхитителят и намислил за целта да поухажва първо Катя, а след това Нина. Поотделно водил на кино и двете, а след това им гостувал, като си мислел, че ще разбере по домашната им обстановка коя е крадлата.
— Добре замислено! — усмихна се Павел Николаевич. — Умно! Приятното съчетано с полезното! Умник!
Но Юра открил, че и двете — едната с родителите си, а другата със сестричката си, живеят бедно: не само килими, но и много насъщни други неща нямало в дома им, без които Юра дори не можел да си представи, че е възможно да се съществува. Размислил, после отишъл при местния съдия и му разказал всичко с молба да не дава ход на случая, а просто да се опита да внуши на девойките да си признаят. Съдията горещо му благодарил за това, че Юра предпочел всичко да мине тихо, без излишен шум. Извикали една след друга девойките и ги разпитали обстоятелствено. Признали си и двете. Всяка изкарвала по този начин някъде по сто рубли месечно.
— Трябвало е да се заведе дело, ах, трябвало е! — съжали Павел Николаевич, сякаш самият той бе пропуснал да го направи, макар и Юра да бе постъпил правилно, след като не подвел съдията. — В края на краищата те са били длъжни да компенсират по някакъв начин цялата сума!
Юра лениво разказа края, сякаш не можеше да разбере смисъла на това събитие. Когато отишъл при съдията и предложил да не се дава ход на делото, той знаел и чувствал, че постъпва великодушно, и вътрешно се гордеел с постъпката си. Представял си радостта, която ще обхване момичетата след трудното признание, когато, очаквайки наказание, изведнъж разберат, че им прощават. И заедно със съдията той се опитвал да ги засрами, говорел им колко позорно и непочтено са постъпили, давал им примери, свидетел на които бил през своя двадесет и три годишен живот, с познати честни хора, които са имали всички условия да крадат, но не го направили. Юра изричал жестоки думи, като знаел, че след това те ще бъдат смекчени от прошката. Простили им, момичетата си отишли, но, кой знае защо, през следващите дни не сияели от радост, когато го срещали; не само че не се приближили да му благодарят за благородната постъпка, но се стараели дори да не го забелязват. Това го поразило, защото не можел да си го обясни! Тъй като работели в съда и били запознати добре с различни дела, не могло да се каже, че не се разбрали каква участ са избегнали. Не издържал, спрял Нина и я попитал не се ли радва, а тя отговорила: «За какво да се радвам? Трябва да сменя работата. Не мога да преживея само със заплатата.» А на Катя, която била по-хубавата, предложил да отидат още веднъж на кино, но чул в отговор: «Не, не мога така, свикнала съм да ходя честно с даден мъж!»