Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Високият мъж продължи да стои до дънера и да гледа нагоре. По едно време дребният се скри от поглед. От време на време клоните прошумоляваха, което означаваше, че непознатият явно още се качва по високия бор. Птицата с пружината сигурно щеше да го чуе и да отлети. Мъжът може и да умееше да се карети по дървета, но не бе никак лесно да хване птицата с пружината. Момчето обаче се надяваше да му провърви и да зърне птицата, когато тя политне. Затаи дъх и зачака да чуе звука на криле. Но звукът на криле така и не се чу, нито екна писък.
Дълго нямаше никакви звуци и движения. Всичко беше окъпано в бялата, сякаш измислена светлина на луната, дворът приличаше на мокро дъно на море, от което водата внезапно е била източена. Без да помръдва, момчето продължаваше да гледа като омагьосано бора и мъжа долу. И да искаше, не можеше да откъсне очи. От дъха му стъклото се беше замъглило. Навън сигурно беше студено. Високият мъж продължаваше да стои с ръце на кръста като истукан, сякаш беше замръзнал. Момчето предположи, че непознатият се притеснява за по-ниския си спътник, че чака той да направи нещо и да слезе от бора. И нищо чудно, че се притесняваше: момчето знаеше, че е по-трудно да слезеш от високото дърво, отколкото да се качиш на него. После обаче високият мъж ненадейно си тръгна и се скри в нощта, сякаш се беше отказал от цялото начинание.
Момчето усети, че са го оставили само. Дребният мъж беше изчезнал сред клоните на бора, а високият беше тръгнал нанякъде. Птицата с пружината продължаваше да мълчи. Малчуганът се запита дали да не събуди баща си. Ала знаеше, че няма да успее да го убеди да му повярва. „Сигурен съм, че това е поредният ти сън“, щеше да отсече баща му. Вярно си беше, момчето често сънуваше и смесваше сънищата с действителността, но нехаеше кой какво ще каже: това тук, птицата с пружината и двамата мъже в черно, си беше истинско. Най-неочаквано те бяха изчезнали, и точка по въпроса. Баща му щеше да му повярва, ако той му обяснеше хубаво какво се е случило.
Точно тогава момчето осъзна: дребният мъж приличаше много на баща му. Вярно, беше по-нисък, но иначе същият като него — телосложението, движенията. Всъщност не, баща му не би успял никога да се покатери така на дърво. Не беше толкова гъвкав и силен. Колкото повече момчето си мислеше за това, толкова повече се объркваше.
Високият мъж се върна при ствола на бора. Държеше нещо — лопата и голяма брезентова торба. Остави торбата на земята и взе да копае в корените. Лопатата хлътваше с остър ясен звук в пръстта. Момчето си помисли, че сега вече ще се събудят всички. Звукът кънтеше толкова силно!
Но не се събуди никой. Мъжът продължи да копае, очевидно не се притесняваше, че ще го чуят. Макар висок и слаб, бе много по-силен, отколкото изглеждаше, ако се съди от начина, по който боравеше с лопатата. Работеше уверено, без излишни движения. След като изкопа дупка с нужните размери, опря лопатата на дървото и погледна надолу. Нито веднъж не извърна очи нагоре, сякаш беше забравил за другия, който се бе качил на бора. Сега очевидно го занимаваше единствено дупката. Това не се хареса на момчето. Лично то би се притеснило за мъжа горе.
От купчинката пръст хлапакът разбра, че дупката, която човекът е изкопал, не е много дълбока, вероятно на момчето щеше да му стигне някъде над колената. Непознатият, изглежда, остана доволен от формата и размера на ямата. Обърна се към торбата и извади внимателно отвътре нещо увито в черен плат. От начина, по който го държеше, се виждаше, че е меко. Може би мъжът се канеше да погребе в дупката някакъв труп. При тази мисъл сърцето на момчето се разтуптя лудешки. Но нещото в плата не бе по-голямо от котка. Ако беше човек, значи бе новородено. Но защо ще закопава такова нещо в моя двор, учуди се малчуганът. Преглътна слюнката, насъбрала се в устата му. Самият той се стресна от силния звук на преглъщането. Ами ако го беше чул и мъжът отвън?
Точно тогава, сякаш пробудена от звука, птицата с пружината изписка и се впусна да навива още по-голяма пружина и от преди: чагъъъъъърт. Чагъъъъърт.
Щом чу писъка й, момчето интуитивно усети, че всеки момент ще се случи нещо много важно. Прехапа устна и неволно се зачеса по ръцете. Знаеше, че не е трябвало да вижда всичко това. Но вече беше твърде късно. Сега то не можеше да откъсне очи от гледката вън. Отвори уста и долепи нос до студеното стъкло на прозореца, запленен от странната сценка в двора. Вече не се и надяваше, че някой от близките му ще стане от сън. „Колкото и силен шум да вдигат онези двамата, никой няма да се събуди. От живите единствен аз ги чувам. Така е от самото начало.“