Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Значи съм твоя затворничка, така ли? Ще ме държиш тук да ти играя по свирката.
— Свободна си да идеш където поискаш. Но не искаш ли да поостанеш малко при своя самотен стар чичо?
Рева тъкмо се чудеше какво да отговори, когато лейди Велис се присъедини към тях. Обикновено закусваха в голямата трапезария с портретите на стените. Велис и васалният лорд имаха странния навик да сядат в двата края на дългата маса, което ги принуждаваше да викат, за да се чуят.
— Някаква нова информация, която да споделиш с мен, съветнице? — извика ѝ Мустор, когато тя се настани пред чиния с бекон, яйца и гъби.
— За жалост нашият затворник успя да умре по време на разпита — извика в отговор тя и разгъна салфетката си. — Изглежда, прекалих с барабанчето в микстурата. Успях да изтръгна само някакви глупости за велик и могъщ съюзник, способен да се противопостави на Мрачното, което е пропило земите на еретическото господство. — Поклати глава. — Тези фанатици вече съвсем откачат. — Хвърли критичен поглед на Рева. — Трябва да се преоблечеш, скъпа. Нещо по-официално и приятно за окото. Днес е Денят на Отеца и ще ходим на служба.
— Служба?
— Наближава датата на първото пророчество на Алтор — каза чичо ѝ. — Остават три седмици. Всеки Ден на Отеца дотогава Четецът лично ще води службата в катедралата.
— Службите са в противоречие с Десетокнижието — каза Рева, повече по спомени, отколкото с убеденост. — В книгите не се говори нищо за ритуали. Истински обичаните нямат нужда от празните церемонии на продажната църква.
— Жрецът ли те научи на това? — попита чичо ѝ.
Тя кимна.
— И на още много.
— Тогава може би има някакво зрънце мъдрост в заблудите на Синовете. Така или иначе, в противоречие или не, много ще се радвам, ако дойдеш с нас на службата. Мисля, че Четецът искрено ще се заинтригува от теб.
Пробва четири рокли, докато Велис одобри една от тях — черна с прилепнало бюстие, дантелени ръкави и висока яка.
— Сърби ме — изсумтя Рева, докато се подреждаха за процесията пред главната порта. После, с по един взвод стражи от всяка страна, потеглиха с бавна стъпка през портата към площада.
— Властта си има цена, любима — отвърна Велис през застиналата усмивка, която бе предназначена за хората, събрали се на площада.
— Коя власт?
— Всяка власт. Властта да управляваш, да убиваш, или в твоя случай, властта да вдъхнеш сластолюбиви мисли у стария пръч, с когато ще се запознаеш след малко.
— Сластолюбиви мисли? Нямам желание да вдъхвам такова нещо у никого.
Велис се обърна да я погледне и усмивката ѝ изведнъж стана искрена.
— Тогава се боя, че те чак цял живот, изпълнен с разочарование.
Отвътре катедралата беше истинско чудо от високи арки и прозорци, рисуваното стъкло хвърляше цветни снопове светлина по колоните. Въздухът тежеше от миризмата на тамян. Отправиха се към балкона на западната стена, където високите столове откриваха чудесна гледка към вътрешността на катедралата. В центъра на просторното помещение имаше подиум, заобиколен от десет катедри.
Сякаш минаха часове, докато се съберат всички, благородници и търговци с хубави дрехи на първите редове, по-обикновените хора — зад тях, а покрай стените — най-бедните жители на града. Рева никога не беше виждала толкова много хора на едно място и се чувстваше все по-неудобно под погледа на толкова много любопитни очи.
— Целият град ли е тук? — прошепна тя на чичо си.
— Едва ли. Една десета може би. Има и други храмове в града. Само най-отдадените идват тук, или най-богатите.
Чу се звук на камбана и разговорите стихнаха. След миг се появи Четецът в бялата си роба, предхождан, както преди, от своите петима епископи с книгите. Епископите оставиха по една книга на всяка катедра, много почтително, после отстъпиха назад, сплели пръсти пред себе си и свели глави, докато Четецът се качваше на подиума. Той плъзна поглед по паството с лека усмивка, после вдигна глава към балкона, усмихна се на васалния лорд и на лейди Велис, после пребледня едва доловимо при вида на Рева, усмивката се хързулна от устните му и те увиснаха на старото му лице като голи охлюви.
„Това — реши Рева — не е изражение на сладострастник.“
Четецът бързо възвърна самообладанието си, обърна се и отвори една от книгите. Зачете с ясен и силен глас:
— „Има два вида омраза. Омразата на онзи, който те познава, и омразата на другия, който се страхува от теб. Покажи любов и към двамата и те повече няма да те мразят.“
„Десета книга — сети се Рева. — Книгата на мъдростта.“