Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Минах през арката и се озовах от другата страна, в същата онази безжизнена пустош. Когато Кара я бе задействала, арката ни беше отвела в мрака под Халрада… но този път аз бях дошъл от мрака и се нуждаех от светлина. Един дълъг момент стоях и се взирах назад към арката, спомняйки си мрака на моята килия и мрака на пещерите под вулкана. Светлина. Ето защо чакахме. Имахме нужда от светлина. И изведнъж сякаш някакъв ключ се завъртя и късчетата спомени се подредиха, и вече знаех отговора.
Затворих очи, отворих ги пак и открих, че е тъмно, както е било винаги. Беше почти тихо — с изключение на мърморенето на двама души в другия край на килията, хрипливото дишане на някой от умиращите, тътренето на мъртвеца зад решетките. Опипах джобовете си и се проклех за глупостта си.
Слепешката се заех да вадя двойните флорини от ленените ивици, в които бяха пришити, като развивах използваните парчета плат и събирах монетите между коленете си. Трябваше адски да внимавам, за да не иззвънтят.
— Какво правиш? — обади се Хенан някъде отблизо.
— Нищо. — Проклех острите му уши.
— Правиш нещо.
— Просто бъди готов.
Момчето имаше достатъчно ум да не пита за какво, за разлика от много възрастни.
Още по-внимателно закрепих една калаена чиния с дъното нагоре върху купчината монети.
— Ще направя светлина — казах достатъчно високо, за да ме чуят всички. — По-добре си закрийте очите.
Ключът на Локи отваряше много неща, не на последно място спомените. Бръкнах дълбоко в задния си джоб, сред мъхчета, стара носна кърпа, която се нуждаеше от пране, парчета пергамент, медальон с образа на Лиза де Вийр, и открих малката твърда бучка, която търсех, увита в плат. Пъхнах пръст под обвивката да докосна студения метал. Грейналата светлина моментално си проби път през носната кърпа и пръстите ми и засия през плата на панталоните. Ако сред присъстващите имаше някой по-духовит, би могъл да отбележи, че този път слънцето май наистина грее от задника ми. Извадих орикалкумния конус на Гариус, скрит в юмрука ми и все пак достатъчно ярък, за да озари стаята в розовия оттенък на кръвта ми, със светлина, пулсираща неравно като сърце. От всички страни се разнесоха ахкания на благоговение и шок. Макар и заслонена от ръката ми, светлината бе достатъчно силна, за да накара всички в килията да закрият очи.
Благоговението се превърна в ужас за броени мигове. Навсякъде около мен моите събратя длъжници крещяха и се дърпаха назад от решетките. Тъй като бях най-близо до източника на светлината, тя ме заслепи за по-дълго от останалите и трябваше да отворя стиснатите си очи срещу сиянието и да замигам безпомощно, опитвайки се да видя какво е причинило паниката. Когато най-сетне фокусирах поглед върху съществото зад решетките, от мен също едва не се изтръгна вик и само голямата ми твърдост ми попречи да не изтичам да се навра в тълпата.
Артос беше издрал повечето червива плът и очите, които ни гледаха от това кърваво и лъщящо лице, представляваха сълзящи дупки, черни като нощ. Въпреки всичко от дълбините на тези кухи орбити в нас сякаш се взираше някакъв глад, който ми се струваше ужасяващо познат. Мъртвите ръце бяха стиснали решетките, а челюстта му, пълна с изпочупени зъби, продължаваше да плюе парченца от тях, докато гъргореше неразбираеми заплахи насреща ни.
— След малко ще отключа вратата — казах аз.
Разнесе се всеобщо ахване и се надигна хор от „не“-та.
— Дори да можеше да я отвориш, аз не бих излязъл там! — Антонио, телохранителят, изкарал най-дълго на моя служба, премести взор от мъртвеца към мен и ме изгледа сякаш съм луд. Очите му се насълзиха от светлината. — По дяволите, не бих излязъл дори това нещо да не стоеше там! Пазачите просто ще ме хванат в следващия коридор и ще ме върнат тук с глоба, добавена към дълга ми, и пердах за всичките ми усилия. Трябва да чакаме, докато дойде Раско. Той ще доведе стражата, за да се справи с… каквото и да е това дяволско нещо. — Той млъкна и примижа към сиянието в ръката ми. — Как, по дяволите, го правиш?
— След малко ще отключа вратата — повторих по-високо и вдигнах черния ключ пред себе си. — Следващият, който умре тук вътре, ще свърши като Артос там отвън — само че ще е заключен с нас. — Погледнах многозначително към господин Кашлица, който лежеше в полусвяст и гърдите му се надигаха треперливо, спускаха се с хриптене, пак се надигаха треперливо. — Помислете си за това.
Отидох до вратата и създанието, което някога беше Артос, се премести срещу мен. Щом се доближих до решетките, то пъхна ръце между тях и посегна да ме хване, притискайки напред остатъците от лицето си, като че ли можеше да промуши черепа си през пролуката. Едва успях да отскоча. Тези хора имаха нужда от кураж, за да ми помогнат да се махна оттук. Имаха нужда от добър пример, да видят някаква демонстрация на храброст. Не можех да им дам това, но можех да създам приемливо впечатление за нещо такова.