Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Когато процеждащата се през короните на дърветата слънчева светлина я събуди, навън се надвикваха безброй птици. Гласовете им бяха дрезгави и еднообразни, но това не й се стори много дразнещо. Бе спала удивително добре — струваше й се, че е прекарала първата си нощ с непрекъснат сън, откакто беше напуснала Набан.

— Добро утро! — каза тя бодро на Тиамак, който бе се превил над огнището. — Нещо мирише на хубаво.

Вранът надигна глава.

— Намерих гърне с брашно, което бях потопил отзад. Как е останало сухо, никога няма да разбера. Обикновено моето запечатване не издържа. — Той посочи с дългите си пръсти няколко плоски питки, които вдигаха мехурчета върху един горещ камък. — Не е много, но винаги се чувствам по-добре, когато хапна нещо топло.

— Аз също. — Мириамел пое дълбоко ароматния въздух. Колко смайващо, но все пак успокояващо беше, че личност, отгледана край огъващите се банкетни маси на Еркинландското кралство, можеше да е толкова доволна от простите питки, изпечени на камък. В това имаше нещо неясно, но не вървеше да философства толкова рано сутрин. Къде са другите? — попита тя.

— Мъчат се да разчистят едни камъни в тясната част на канала. Ако успеем да прекараме лодката оттам, лесно ще стигнем до Селска горичка. Ще сме там много преди пладне.

— Аха. — Мириамел се замисли за момент. — Искам да се измия. Къде трябва да отида?

— Има езерце с дъждовна вода недалече оттук — каза Тиамак. — Но трябва да те заведа.

— Мога да отида и сама — каза тя малко остро.

— Разбира се, но там е много лесно да направиш погрешна стъпка, лейди Мириамел. — Слабичкият човек се почувства неудобно, че трябва да я поправя, и Мириамел моментално се засрами.