![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Не можеш да тичаш бързо с ранен гном, но ние някак си успявахме… засега. Когато ръцете ми бяха на път да се откъснат, Змиорката и Алистан Маркауз ни смениха. По пътя още два пъти се сменяхме и също толкова пъти спирахме, за да проверим състоянието на гнома. Излишно е да казвам, че Халас се държеше само като по чудо, а Еграсса огорчено поклати глава:
— Часовете му са преброени. Халас няма да преживее тази нощ.
— Ще видим! — изръмжа Змиорката, гневен на целия свят.
— Не можем да го носим вечно, от това само му става по-зле.
— Предлагаш да го зарежем ли?!
Жълтите очи на елфа светнаха гневно и той сложи ръка на дръжката на кривия си нож.
— Забравяш се — тонът на елфа беше много студен.
— Само дуел ми липсва сега! — разгневи се милорд Алистан. — Змиорка!
Змиорката стисна челюсти, но все пак каза:
— Прощавай, Еграсса, разгорещих се.
Тъмният елф едва забележимо кимна.
— Разбирам. Но не можем да бягаме вечно. Първите са на не повече от десет минути от нас. Втора такава битка няма да издържим, особено ако имат лъкове.
— Ще трябва да приемем боя — съгласи се гаракецът. — По-добре да го направим сега, докато още не сме паднали от умора.
— Тази битка ще ни е последната.
— Така да бъде, елфе. Така да бъде. Но нямам намерение да чакам да ме заколят и ще се постарая да надупча няколко Първи.
Еграсса се обърна към милорд Алистан.
— Милорд?
— Трябва ми минутка да помисля — сви дебелите си вежди капитанът на гвардията.
— Добре. Гарет, Кли-кли, останете близо до Халас. Змиорка, вдясно. Мумр, вляво. Опитайте се да ги задържите по-дълго и да не ги пропускате, докато не ми свършат стрелите. Виждате ли ей онзи златолист…
Елфът продължи да раздава заповеди, но аз вече не го слушах. Да ме отнесе Неназовимия! Дотук ли бяхме?!
— Само дано да няма стрелци — тихо прошепна Кли-кли.
Пръстите й играеха, отчаяно сплитайки някаква сложна фигура.
— Сигурна ли си какво правиш? — попитах я предпазливо.
— Никога не съм бил толкова сигурна, Танцуващ. Това, разбира се, не са Пчелите на възмездието, но и Прашен чук едва ли ще им е по вкуса.
— Колко са там?
— Колкото ни нападнаха преди. Не повече от седемнадесет.
— Седемнадесет орки са ни нападнали?!
— И пет кучета-грууни. Не забеляза ли? Ако не беше Еграсса с лъка, щяхме да пострадаме много повече.
— Чуйте ме! — неочаквано се обади мълчалият през цялото това време Алистан Маркауз. — Не трябва да започвате битка сега. Кли-кли, дръж!
Той хвърли нещо малко на гоблинката и тя ловко го хвана. Оказа се сребърен пръстен с личния герб на графа.
— Милорд, не бива! — уплашено възкликна Кли-кли.
— Трябва, шуте, това е единственият ви шанс. Ако се прибереш, дай го на сина ми.
— Какво става? — неразбиращо попита Мумр.
Впрочем, не само той нищо не разбираше. Не всички са толкова умни като Кли-кли или Змиорката.
— Сигурен ли сте, милорд? — попита гаракецът. — Може би ще е по-добре аз?
— Сигурен съм — отвърна капитанът на гвардията. — Шаманът го знаеше, затова даде това нещо на мен. Ще се опитам да ги отдалеча колкото се може по-далеч от вас. Еграсса, води отряда!
— Не се притеснявайте, милорд. Ще ги отведа до самия Авендум — тържествено кимна тъмният елф. — Ще вземете ли кората? С него ще издържите повече.
— Не, свикнал съм с меча. Гарет!
— Да, милорд? — устата ми по някаква причина пресъхна.
— Предай Рога на Арцивус, за да прокуди онази твар обратно в снега. Ако не го направиш, ще те докопам от оня свят!
Само кимнах. Графът извади подаръка на Гло-гло, смачка калната топка в юмрука си и веднага от въздуха се появиха наши призрачни двойници. Милорд Алистан се обърна и без да се оглежда, хукна на запад. Нашите двойници го последваха, оставяйки по земята съвсем истински следи.
— Еграсса, трябва да побързаме. Заклинанието на Гло-гло няма да трае вечно и скоро пак ще започнем да оставяме следи.
— Прав си, Кли-кли. Гарет, Мумр! Вдигайте гнома.
Звуците на роговете отдавна бяха утихнали, а ние бягахме ли бягахме. На душата ми беше пусто — бяхме живи само благодарение на това, че милорд Алистан отведе орките. С ума си разбирах, че никой от нас няма да го види отново, поне не и в този живот… но в сърцето ми все още имаше надежда. Може би ще се отърве? Може би ще му се удаде да заблуди орките, а след това да ни настигне?