Драконите на изчезналата луна [bg]

Нечии здрави ръце сграбчиха Огледало. В ушите му кънтяха гневни, паникьосани гласове, толкова много, че почти не успяваше да разбере какво казват. Удряха го, дърпаха го в една или друга посока, просто крещяха или пък спореха помежду си за това, как да постъпят с него. Някои искаха да го обесят. Други — да го накъсат на парчета още на място.

Нищо не пречеше на сребърния дракон във всеки един момент да се отърве от жалката си човешка маскировка и да приеме същинската си форма. Даже и сляп, все щеше да се защити от някаква си тълпа. Той разпери ръце, които щяха да се превърнат в криле, и вдигна глава. Колкото повече се приближаваше опасността към него, толкова по-голяма радост изпитваше. Само след миг щеше да бъде отново себе си, щеше да блести в сребристо в тъмнината и да се носи по ветровитите течения.

Около китките му изщракаха окови. Едва не се изсмя, понеже никой метал, изкован от човеците, не би могъл да го задържи. Опита се да ги отърси, ала оковите не падаха и това го накара да осъзнае, че не са изковани от метал, а от страх. Такхизис ги бе направила и пак тя му ги беше сложила. Колкото и да се стараеше, Огледало не успяваше да се преобрази. Беше прикован към това човешко тяло, към двата му безполезни крака, към тези форми, към слепотата и самотата, в които щеше да умре.

Драконът се опита да се измъкне от ръцете, които не го пускаха, ала това само разяри още повече човеците. Отвсякъде заваляха камъни и юмруци. Болката го преряза. Удар след удар попадаха върху му, додето просто не се свлече на земята.

През мъглата на болката дочу нечий силен заповеден глас, който най-после успя да сложи край на врявата.

— Назад! — нареди Одила. Гласът й бе студен и суров и явно не допускаше, че някой би си помислил да не й се подчини. — Оставете го на мира или ще изпитайте гнева на Единия бог.

— Той използва някаква магия, за да унищожи тотема! — извика някой. — Видях го!

— Направи и нещо на луната! — извика друг. — Нещо ужасно и незнайно, което ще навлече проклятие над всички ни!