Смъртта на царете [bg]

Сред зелените сенки се появиха мъже. Усмихваха се. Робът вдигна лопатата и я размаха заплашително.

— Които и да сте, оставете ме. Няма да кажа на никого, че сте тук — извика той. Сърцето му туптеше диво, гладът замайваше сетивата му.

Първият мъж се изсмя.

— Няма на кого да кажеш, приятелю. Беше роб, а сега вече си свободен. Това е истината. Пазачите са мъртви, а ние продължаваме напред. Ще дойдеш ли с нас?

— Ами… — не можеше да се застави да каже „господарят“ пред тези мъже, — ами собственикът и семейството му?

— Те са затворени в къщата си. Искаш ли да ги видиш?

Робът погледна мъжете и осъзна смисъла на израженията им. В тях имаше вълнение, което той разбираше, и започна да им вярва.

— Да, искам. Искам един час насаме с дъщерите и бащата.

Мъжът отново се засмя; смехът му не беше никак приятен.

— Каква омраза! Но я разбирам. Умееш ли да си служиш с меч? Имам тук един за тебе, ако искаш.

Протегна го, сякаш на шега.

На робите им беше забранено да носят оръжие. Ако го вземеше, го чакаше смърт, заедно с останалите. Но робът протегна ръка и стисна здраво меча, зарадва се на тежината му.

— А сега ни кажи кой си ти? — попита тихо странникът.

— Казвам се Антонид. Някога бях римски военачалник — отговори робът и изправи гръб.

Мъжът вдигна вежди.

— Спартак ще иска да се запознае с тебе. Той също е бил войник преди… всичко това.

— Ще ми оставите ли семейството? — запита нетърпеливо Антонид.

— Ще ти дадем един час, но след това трябва да тръгваме. Днес имаме да освобождаваме още роби, а и армията ни се нуждае от зърното в тукашните житници.

Антонид се усмихна при мисълта какво щеше да направи с хората, които се бяха нарекли негови господари. Беше ги виждал само отдалече, докато работеше на полето, но във въображението си си представяше ехидните им физиономии, които не беше имал възможност да зърне отблизо. Прокара палец по острието на меча.

— Първо ме заведете в къщата. Щом свърша там, съм ваш.