Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Застарелите моми наистина не намираха почти никакво разнообразие за темите на разговорите си, като гледаха забележителния възход във външния живот на Томас. Малко удоволствие им доставяше в четвъртък да се подиграват на бедната Клотилда, а въпросът с Кристиан беше окончателно приключен: благодарение посредничеството на някогашния си шеф мистър Ричардсон той беше намерил служба в Лондон и неотдавна беше съобщил телеграфичесжи оттам безразсъдното си желание да вземе за съпруга госпожица Пуфогел, но това негово желание беше отблъснато по най-строг начин от консулшата, така че за тях Кристиан сега просто влизаше в категорията на Якоб Крьогер. Ето защо те се утешаваха донякъде с дребните слабости на консулшата и на госпожа Перманедер, като например отваряха въпрос за фризури, понеже консулшата беше в състояние да заявява с най-невинно изражение на лицето, че носела косите „си“ съвсем просто. А всички хора, надарени от бога с разум — преди всички други пък дамите Буденброк, — знаеха, че неизменно червеникаворусите букли под шапчицата на старата дама отдавна вече не можеха да бъдат наречени „нейни“ коси. Но още по-голямо удоволствие им доставяше, когато успяваха да накарат братовчедката Тони да поразкаже нещо за лицата, които по ненавистен начин бяха повлияли върху досегашния й живот. Плачи-Тришке! Грюнлих! Перманедер! Хагенщрьом!... Тези имена, които Тони, когато беше раздразнена, с подигнати малко рамене запращаше във въздуха като къси тръбни звуци на погнуса, отекваха твърде приятно в ушите на чичо-Готхолдовите дъщери.

Впрочем те не скриваха от себе си — и по никакъв начин не поемаха отговорността да мълчат, — че малкият Йохан страхотно бавно се учел да ходи и да говори. Те имаха право и трябва да се признае, че Хано — това галено име беше въвела за сина си госпожа сенаторша Буденброк — по времето, когато вече можеше да назовава твърде правилно всички членове на семейството, все още не беше в състояние да произнесе ясно и разбрано имената на Фридерика, Хенриета и Пфифи. Колкото се отнасяше до ходенето, той и сега, на възраст година и три месеца, не бе успял да направи нито една самостоятелна крачка; и точно по това време дамите Буденброк заявиха с безнадеждно поклащане на главите, че това дете щяло да остане до края на живота си нямо и хромо.

По-късно трябваше да признаят, че това тъжно пророчество се е дължало на заблуда, обаче никой не отричаше, че Хано поизоставаше в развитието си. Още в най-ранните дни на живота си той бе заставен да води тежка борба и държи в постоянен страх близките си. Беше се явил на бял свят като кротко и немощно дете, а скоро след кръщавката го навести пристъп на повръщане и дрисък, който трая само три дни, но за малко щеше да накара сърцето му да спре окончателно — това сърце, приведено в движение с толкова труд! Детето остана живо и сега добрият доктор Грабо, едновременно с препоръките за по-грижливо хранене и гледане, взе мерки срещу кризите, очаквани при поникването на зъбите. Но когато първото бяло връхче понечи да пробие венеца, започнаха гърчове, които после се повториха няколко пъти, все по-силни и по-страхотни. Пак стигнаха дотам, че старият лекар безмълвно стисна ръцете на родителите... Детето лежеше в крайно изтощение и втренченият встрани поглед на дълбоко засенените очи говореше за мозъчно възпаление. Кончината изглеждаше почти желателна.