Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
После обаче звуците се завръщаха постепенно и отново насочвах поглед към лицата на хората.
Следобед на осмия ден, откакто бях започнал да ходя в центъра на града, ме заговори някаква жена. Точно тогава гледах в друга посока, както държах празната чаша от кафето.
— Извинете — рече непознатата.
Обърнах се и вдигнах очи към лицето на жената, застанала пред мен. Беше същата жена на средна възраст, която миналото лято бях срещнал тук — единственият човек, заговорил ме, докато бях седял на площада. И през ум не ми беше минавало, че ще се видим отново, но когато тя ме заприказва, това ми се стори естествен завършек на мощен поток.
Както и предишния път, беше облечена изключително добре и като качество на дрехите, и като стил, с който ги беше съчетала. Беше с тъмни очила с рогови рамки, носеше сивосинкаво сако с подплънки на раменете и червена пола от каша. Блузата й беше копринена, а върху яката на сакото проблясваше златна брошка с красива форма. Червените й обувки на висок ток бяха с изчистен дизайн, но с парите, които струваха, вероятно щях да изкарам няколко месеца. Аз както винаги бях размъкнат: якето, което бях купил в първи курс в колежа, сив суичър, износени дънки и някога бели маратонки, които сега бяха с трудно определим цвят.
Въпреки контраста жената седна до мен, кръстоса крака и без да казва и дума, извади от дамската си чанта кутия „Вирджиния слимс“. Както миналото лято, отново почерпи и мен, но аз отказах. Тя захапа цигарата и я запали с дълга тънка златна запалка с размерите на гумичка. После махна слънчевите очила, сложи ги в джоба на сакото си и се взря в очите ми така, сякаш търсеше монета, която е изтървала в плитко езерце. И аз на свой ред се взрях в нейните очи. Бяха странни, много дълбоки, но безизразни.
Тя ги присви леко и каза:
— Така. Завърнали сте се.
Аз кимнах.
Загледах как димът се вдига от върха на тънката цигара и вятърът го отнася. Жената се извърна, сякаш да се увери, че очите й виждат съвсем същото, каквото виждам и аз от пейката. Ала онова, което съзря, явно не привлече вниманието й. Тя пак насочи поглед към мен. Дълго проучва белега, сетне очите, носа, устата ми и отново белега. Имах чувството, че всъщност иска да ме огледа като куче на изложба: да повдигне устната ми, за да види зъбите, да провери ушите и всичко останало, което се прави по такива изложения.
— Сега вече май се нуждая от пари — подхванах аз.
Известно време жената мълча.
— Колко?
— Осемдесет милиона йени ще ме оправят.
Непознатата откъсна очи от мен и се взря в небето, сякаш пресмяташе: я да видим сега, ако взема малко оттам и прехвърля толкова и толкова оттук… През това време аз проучвах грима й: бледи сенки за очи като неясна мисъл, нежна извивка на миглите — сякаш някакъв знак.
— Сумата не е малка — отбеляза жената и леко изкриви устни.
— Лично аз бих казал, че е огромна.
Непознатата беше изпушила само една трета от цигарата, но я пусна на земята и я смачка внимателно с подметката на обувката с висок ток. После извади от тясната си дамска чанта кожен класьор с визитни картички и пъхна една в ръката ми.
— Утре следобед точно в четири елате на този адрес — каза тя.
На картичката беше написан само адресът — административна сграда в скъпия квартал Акасака. Име нямаше. Обърнах я, за да проверя отзад, но и там нямаше нищо. Доближих картичката до носа си, ала не долових миризма. Беше най-обикновена, от бяла хартия.
— Няма ли име? — попитах аз.
Жената се усмихна за пръв път и поклати леко глава.
— Останах с впечатлението, че се нуждаете от пари. Парите имат ли име?
И аз поклатих като нея глава. Парите, разбира се, нямаха име. Ако имаха, вече нямаше да са пари. Смисълът им е именно в тяхната тъмна анонимност, в шеметната им взаимозаменяемост.
Жената стана от пейката.
— И така, можете ли да дойдете в четири часа?
— И ако дойда, ще ми връчите парите ли?
— Не знам — отвърна непознатата с усмивка в ъгълчетата на очите като вихър, повял над пясъка.
Още веднъж огледа наоколо, после оправи с небрежно движение полата си.
Закрачи бързо и изчезна в потока от хора. Аз продължих да гледам цигарата, която жената беше смачкала, и червилото, обагрило филтъра. Яркочервеното ми напомни за мушамената шапка на Малта Кано.