Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Графът осъзна, че сега трябваше да се тревожат не само за местонахождението на Джосуа, а също и на Мириамел. Каква бъркотия!
„Де да види това Исгримнур, който все се оплаква от интриги! Ще му подпуши брадата!“
— Кажете ми, отец Диниван — каза графът, обръщайки се към свещеника, — какво казва вашата свещена книга за изкуството на политиката?
— Ами — интелигентното лице на Диниван моментално се съсредоточи, — в Книгата на Ейдон често се говори за съд над народите. — Той се замисли за момент. — Един от любимите ми пасажи винаги е бил: „Ако твоят враг дойде да разговаря с меч в ръка, отвори му вратата си и разговаряй, но дръж подръка собствения си меч. Ако дойде с празни ръце, посрещни го по същия начин. Но ако дойде с дарове в ръцете си, качи се на покрива си и хвърляй камъни по него“.
Диниван изтри пръсти в черното си расо.
— Наистина мъдра книга — поклати глава Еолаир.
23. Отново в гората
Докато бягаха в тъмнината на изток към невидимите хълмове, дъждът пръскаше в лицата им. Врявата от лагера на Исгримнур отслабна, заглушена от тътена на гръмотевиците.
Саймън усещаше как паническата му възбуда намалява: еуфоричното усещане за прилив на енергия, чувството, че може да тича безкрайно в нощта като елен, се стопи под дъжда и неумолимия темп на придвижването. След няколко левги бягането му се превърна в бързо ходене; скоро дори и това вече му костваше усилия. Там, където костеливата ръка бе стискала коляното му, усещаше ставата си схваната като ръждясала панта; остра болка пронизваше гърлото му при всяко поемане на въздух.
— Изпратил те е… Моргенес? — извика той.
— После, Саймън — задъхано каза Бинабик. — После ще ти разкажа всичко.
Продължаваха да тичат, изпод краката им хвърчеше мокра пръст.
— Какви… — задъхано изрече Саймън. — Какви бяха тези същества?
— Напа… дателите ли? — Даже докато бягаше, тролът не пропусна по обичая си да потрие замислено брадичката си с ръка. — Това са букени… наричат ги и „копачи“
— Какви са те? — попита Саймън, подхлъзна се и едва не падна.
— Лоши. — Тролът изкриви устни. — Няма смисъл да ти казвам повече.
Когато вече не можеха да тичат, забавиха ход и вървяха, докато слънцето не надникна иззад разкъсаните облаци, като свещ иззад сиво одеяло. Пред тях се издигаше Велдхелм и заоблените му хълмове се очертаваха в бледата зора като наведените гърбове на монаси по време на молитва.
Бинабик направи нещо като лагер сред оскъдния заслон на група заоблени гранитни блокове, застинали сред морето от трева, сякаш бяха умален модел на хълмовете зад тях. След като обиколи камъните, за да потърси място, удобно да ги заслони от променящите посоката си дъждовни потоци, той помогна на Саймън да се настани под два наклонени един към друг гранитни блока и момчето бързо потъна в неспокоен, тежък сън.
Дъждовните капки падаха върху горната част на камъните, отскачаха и пръскаха навсякъде. Бинабик приклекна и подпъхна краищата на наметалото на момчето под гърба му. Тролът бе носил това наметало през целия път от Хоудрунд дотук. След това бръкна в чантата си, извади ашиците, както и парче риба, което налапа. Куантака се върна от огледа на новата си територия и се сви в краката на Саймън. Тролът вдигна ашиците и ги хвърли върху чантата си, която използваше като маса.
Сенчестата пътека. Бинабик се усмихна горчиво. После се падна Упорит коч и отново Сенчестата пътека. Той заруга тихо, но продължително — само глупак можеше да пренебрегне такъв ясен знак. Бинабик знаеше, че понякога постъпва глупаво и необмислено, ала сега не биваше да поема такъв риск. Придърпа качулката върху главата си и се сви до Куантака. На някой минаващ оттам — ако изобщо можеше да види нещо на слабата светлина през пелената на дъжда — тримата щяха да му се сторят като лишеи върху подветрената страна на камъните.
— Е, каква игра си играеш с мен, Бинабик? — намусено попита Саймън. — Откъде знаеш за доктор Моргенес? — За няколкото часа, през които бяха спали, бледата зора се бе превърнала в студено мрачно утро. Нямаше лагерен огън, нито закуска. Небето, изпълнено с бухнали облаци, висеше над главите им като нисък таван.
— Не играя никаква игра, Саймън — отвърна тролът. Беше почистил и превързал раните по врата и краката на Саймън и търпеливо обработваше тези на Куантака. Само една от раните на вълчицата беше сериозна — дълбок разрез на вътрешната част на бедрото й. Докато Бинабик почистваше раната, Куантака душеше пръстите му като доверчиво дете.