Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Бих платил много повече, за да сложите завинаги край на сламкарската опасност — сериозно отвърна Бери.
— Хм. — Адмиралът бе склонен да се съгласи с него. В сектора отвъд Въглищния чувал имаше достатъчно проблеми. Само Бог знаеше колко колонии се бунтуват, колко от отцепниците са се обединили срещу Империята — извънземните бяха усложнение, от което флотът не се нуждаеше. — Но все пак — техническите изобретения. Търговските възможности. Мислех си, че би трябвало да сте заинтересувани.
— Не можем да им се доверим — каза Бери. Търговецът полагаше всички усилия да говори спокойно. Главнокомандващият не се впечатляваше от хора, които не са способни да владеят чувствата си. Отлично го разбираше — адмиралът му напомняше за собствения му баща. — Те са убили нашите юнкери, адмирале. Нали не вярвате на баснята за приземяването им на планетата? И пак те са пуснали ония чудовища на борда на „Макартър“. За малко да успеят да ги прехвърлят и на „Ленин“. — Той се сдържа да не потръпне. Блестящи очички. Бяха толкова близо… — Убеден съм, че няма да пуснете тези извънземни в Империята. Няма да им позволите да припарят на вашия кораб. — Чудовища, които четяха мисли. Телепати или не, те четяха мисли. Бери сподави отчаянието си: щом дори адмирал Кутузов започваше да вярва на извънземните лъжи, какъв шанс имаше Империята? Новата техника щеше да вдигне на крак Асоциацията на имперските търговци и само флотът притежаваше достатъчно влияние, за да отхвърли исканията за търговия, които щеше да отправи АИТ. „Кълна се в брадата на Пророка, трябва да направя нещо!“ — Чудя се дали не ви въздейства доктор Хорват — учтиво подхвърли Бери.
Адмиралът се намръщи и Хорас Бери мислено се усмихна. Хорват. Това беше ключът: да изправи министъра срещу главнокомандващия. Някой трябваше да…
В същото време Антъни Хорват се чувстваше извънредно удобно въпреки ускорението от 1.5 g. Подареният кораб беше просторен и сред безбройните му чудеса се забелязваха съзнателни нотки разкош. Имаше душ с пет-шест вградени под различни ъгли подвижни камбанки и молекулярно сито за рециклиране на водата. Имаше замразени сламкарски храни, които само трябваше да се подгреят в микровълновите фурни. Дори кулинарните неуспехи бяха… интересни. Имаше кафе, синтетично, но хубаво, както и богат запас от вино.
„Ленин“ и Кутузов бяха достатъчно далеч и тази мисъл му действаше ободряващо. Всички на борда на миноносеца бяха натъпкани като товарни капсули в търговски кораб, спяха по няколко в каютите и по коридорите, докато тук министърът се излежаваше на спокойствие. Той придърпа микрофона и с доволна въздишка продължи да диктува.
— Повечето сламкарски уреди имат полифункционално предназначение. Този кораб сам по себе си представлява изкуствен интелект, независимо от намерението на строителите му. Извънземните ще научат много за нашите способности от това колко време отнеме на екипажа да овладее управлението на двигателя. Предполагам, че техните инженери биха го постигнали за около час, но така или иначе, кафявите са в състояние дни наред съсредоточено да наблюдават датчиците. Хората, които са достатъчно интелигентни за такива задачи, ги намират за мъчително скучни. Обикновено ние оставяме екипажа на вахта, докато офицерите са на разположение, за да се справят с възникващите проблеми. По този начин реагираме по-бавно и ни е нужен повече персонал, за да изпълняваме неща, които са елементарни дори само за един-единствен сламкар.
— Извънземните също ни разказаха много за себе си — продължи Хорват. — Например ние поддържаме постоянни аварийни групи, които са абсолютно излишни, освен в случай, че автоматичните системи откажат. Сламкарите не залагат на компютърната техника и рядко автоматизират процесите. Вместо това използват като биологични компютри един или повече подвидове, които, изглежда, са в предостатъчно количество. Това обаче е неприложимо при хората. — Той замълча за момент и се огледа.
— А, и статуетките. — Хорват взе една от тях и се усмихна. Беше ги подредил като войничета на масата пред себе си: десетина сламкарски фигурки от прозрачна пластмаса. Синкавите им вътрешни органи ясно се виждаха. Министърът отново доволно ги проучи, после леко сбърчи лице. Трябваше да ги вземе в Империята.
Всъщност, призна пред себе си той, не се налагаше. В пластмасата нямаше нищо особено и статуетките бяха грижливо заснети — лесно можеха да ги възпроизведат. Ала те бяха извънземни и им ги бяха подарили. Искаше ги за бюрото си или за Музея на Нова Шотландия. Поне този път Спарта можеше да получи копията.