Прашинка в Божието око

Хорас Бери напрегнато се взираше в торпедните тръби. Четири трупа и една глава! Главата на морски пехотинец, която духчетата бяха използвали като Троянски кон. Търговецът я беше видял да се върти в космоса сред облак от разбито стъкло и гърчещи се, умиращи сламкарчета. Спомняше си квадратната брадичка, широката раззината уста, блесналите мъртви очи. „Аллах да е милостив към тях и нека Неговите легиони се спуснат върху Сламката…“

„Сали го понася по-добре от мен — помисли си Род, — а тя е цивилна. И двамата харесвахме тези момчета… Защо не се тревожа за другите? Петима морски пехотинци загинаха, за да евакуират цивилните. Нямаше да е толкова ужасно, ако юнкерите бяха убити в бой. Когато пратих спасителния отряд със скутера, очаквах да има жертви. Не бях сигурен, че хлапетата изобщо ще проникнат на «Макартър» живи. Но те успяха!“

— На всемогъщия Бог поверяваме душите на нашите загинали братя и предаваме телата им на космическите дълбини, с надежда за възкресение и вечен живот в нашия Господ Иисус Христос, при чието величествено пришествие, за да съди световете, моретата ще дадат своите мъртъвци и глъбините ще се облекчат от товара си…

Кели натисна бутоните. Разнесе се тихо свистене, после още едно — три, четири, пет. Само четири трупа и една глава от двайсет и седем убити и изчезнали.

— Екипаж, мирно!

— Огън!

И какво щяха да разберат от това морските пехотинци, зачуди се Род. Три залпа, изстреляни в космоса — третият щеше да превърне току-що хвърлените трупове в пара. Адмиралът бе настоял на това и никой не му беше възразил.

Високите звуци заглъхнаха и тръбачите на „Ленин“ и „Макартър“ едновременно отпуснаха тръбите си. За миг в кораба се възцари тишина.

— Екипаж, свободни сте!

Офицерите безшумно напуснаха торпедния отсек. В коридорите отново блеснаха светлини и всички побързаха да се върнат на бойните си постове или в претъпканите кубрици. Флотското ежедневие продължаваше. Заупокойните служби също бяха част от устава. Уставът предвиждаше всичко: раждане на борда, погребение с или без тела, дори имаше раздел за капитани, изгубили своите кораби. Уставът постановяваше да бъдат изправени пред военен съд.

— Род, почакай малко, Род. Моля те.

Викът на Сали го накара да спре. Двамата застанаха в коридора — другите офицери и екипажът ги заобикаляха. На Блейн му се искаше да тръгне заедно с тях, да са върне в уединението на каютата си, където никой нямаше да го пита какво се е случило на борда на „Макартър“. И все пак нещо дълбоко в него го тласкаше да разговаря със Сали или просто да е близо до нея…