Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— О, да, разбира се, той подкрепя Империята, иначе нямаше да го вземат на служба. Искам да кажа друго: той наистина вярва, че знаем какво правим. Удивително.
— А ние не вярваме ли? — неуверено попита Сали. — Защото ако не вярваме, цялата човешка раса е в ужасна опасност.
— И аз мислех така — отвърна Род. Разговорът му се струваше малко смешен. Би трябвало да има безброй други теми за обсъждане с единственото момиче в радиус от десет парсека преди да стигнат до политическата теория. — Изглеждаш чудесно. Как си? Сигурно си изгубила всичко.
— Не, успях да спася несесера си. Взех дрехи от сламкарката, спомняш ли си? — Тя не можеше да се сдържа повече и се разсмя. — Род, имаш ли представа колко глупаво изглеждаш в униформата на капитан Михайлов? Двамата сте различни във всички отношения. Хей! Стига! Да не вземеш пак да увесиш нос, Род Блейн! — Тя сбърчи лице.
Отне й известно време, но спечели. Разбра го, когато Род погледна надолу към огромните гънки на куртката си. После бавно се усмихна.
— „Таймс“ едва ли ще ме номинира за най-добре облечен мъж в Двора, нали?
— Определено няма. — Двамата поседяха в мълчание. Сали се мъчеше да измисли какво да каже. „По дяволите, защо ми е толкова трудно да разговарям с него? Чичо Бен твърди, че съм приказвала много, а ето че сега мълча като риба.“ — Какво ти е казал Ренър?
— Напомни ми за дълга ми. Бях забравил за него. Но Ренър е прав: животът продължава, дори за капитан, който е изгубил кораба си… — Отново последва мълчание и атмосферата пак се нажежи от напрежение.
„Ами сега?“
— Ти… бил си на „Макартър“ дълго време, нали?
— Три години. Две като помощник и една като капитан. А сега го няма — по-добре да не започвам пак за това. А ти какво правиш?
— Вече ме пита, забрави ли? Проучвам информацията от планетата и докладите за подарения кораб — и се чудя как да убедя адмирала, че трябва да отведем сламкарските посланици в Империята. Наистина трябва да го убедим, Род, налага се. Ще ми се да можехме да разговаряме за нещо друго… и след като напуснем системата на Сламката ще имаме много време за това. — „И сега, когато «Макартър» вече го няма, ще прекарваме голяма част от това време заедно. Честно казано, мъничко се радвам, че «съперничката» ми е мъртва. Божичко, никога не бива да му позволявам да заподозре какво си мисля.“ — В момента обаче, Род, не ни остава никакво време и не ми идват абсолютно никакви идеи…
Блейн докосна мястото между веждите си. „Май че е време да престанеш да се правиш на страдалец и да се държиш като бъдещ дванайсети маркиз, а?“
— Добре, Сали. Да видим какво ще успеем да измислим. Ако се съгласиш Кели да ни сервира вечерята тук.
Тя широко се усмихна.
— Боже мой, съгласна съм, разбира се.
43. Мъката на търговеца
Хорас Бери не беше щастлив.
Ако животът му на „Макартър“ бе тежък, положението на „Ленин“ му се струваше безкрайно по-ужасно. Екипажът се състоеше от екатеринци, имперски фанатици, а тези тук бяха избрани сред най-лошите и ги командваха адмирал и капитан от родния им свят. Беше по-лесно да въздействаш даже на спартанските братства.
Бери предварително знаеше всичко това, ала винаги бе изпитвал проклетия стремеж да контролира средата си при всякакви обстоятелства. А тук не разполагаше с почти никакви средства.
Положението му на борда беше по-неясно, отколкото преди. Капитан Михайлов и адмиралът разбираха, че трябва да остане под личното наблюдение на Блейн, като не го обвиняват в никакво престъпление, но не му позволяват и пълна свобода. Михайлов реши проблема, като му даде за прислужници морски пехотинци и назначи за техен командир Кели. По този начин можеха да го следят винаги, когато напуска каютата си.
Опита се да разговаря с хора от екипажа. Малцина го изслушваха. Навярно бяха чували слухове за онова, което можеше да им предложи, и се страхуваха, че морските пехотинци от „Макартър“ ще доложат за тях. Или го подозираха в измяна и го мразеха.
Търговците бяха търпеливи хора. Въпреки това му бе трудно да се контролира, след като не можеше да контролира нищо друго — когато нямаше какво да прави, освен да седи и да чака, той избухваше в яростни крясъци и трошеше мебели, ала никога публично. Извън каютата си Бери винаги запазваше спокойствие, дори в присъствието — най-вече — на адмирал Кутузов.
Това му осигуряваше достъп до офицерите на „Ленин“, но те се държаха съвсем официално и щом се опитваше да ги заговори, неочаквано си намираха някаква работа. Скоро откри, че има само три безопасни теми: игри на карти, сламкари и чай. Ако „Макартър“ се зареждаше с кафе, двигателят на миноносеца работеше с чай — а пиещите чай разбират повече от тази напитка, отколкото пиещите кафе. Корабите на Бери търгуваха с чай, както търгуваха с всичко друго, ала той не обичаше чай и не носеше със себе си.