Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Бях стиснал нещото така, сякаш може да ме ухапе; помнех как при първото ми докосване до него през мен бяха пробягали спомени, образи от деня, в който Едрис Дийн уби майка ми. Но ключът хапеше не повече, отколкото Артос успяваше да си проправи път през решетките на килията. Седях така час или повече, с хладната вещ в юмрука си, и се вслушвах в звуците на тъмницата. По някое време чух чукане — като че ли някой тропаше по врата наблизо, — макар да знаех, че всички врати наоколо са само от решетки. Чукането се усили, стана по-настоятелно, въпреки че никой около мен не го спомена, а мракът около ушите ми сякаш се изпълни с шепоти току отвъд границата на слуха. Това продължи минута, още една, а после изчезна.
Страхът ми отслабна до безпокойство, то премина в скука и ми остана само дългата борба срещу съня, докато часовете отминаваха. Ето тогава ключът нанесе удара си. Изпитах чувството, че ме дърпа настрани. Можех или да го пусна, или да го оставя да ме повлече със себе си. Мракът се стопи във видение, въпреки че се борех с всички сили да остана където съм и да виждам само това около мен. Усилията ми бяха пометени от студен вятър. Отново стоях в покрайнините на Колелото на Осхайм. Арката, онази празна арка, през която се бяхме измъкнали от Едрис и хардасите, се възправи отново пред мен, самотно творение на маговете на развалата сред странната пустош, през която ни бе водила Кара. От вьолвата, Снори и Тутугу нямаше и следа. Нямаше следа и от мен, само безплътната ми гледна точка, от която се взирах немигащо, чакайки лъжата, чакайки измамата на ключа. И нищо не идваше. Запазвах смътно усещане за тялото си, някъде другаде, на друго място и в друго време, стиснало здраво студения и тежък ключ.
— Това е някакво странно видение, което не ми показва нищо… — Думите прозвучаха само в главата ми. В Осхайм вятърът говореше, а всичко друго лежеше притихнало. Взрях се в арката и в странно изваяните късове черна стъкловидна скала, които осейваха околния терен. Вдигнах очи към бледолилавата рана на небето. — Какво?
Светлина, отразена от едно от най-близките образувания, привлече погледа ми. Това вещество се наричаше обсидиан. Знаех го не от лекциите на някой учител, а защото по едно време във Вермилиън бяха на мода бижутата от този материал. В продължение на няколко месеца през една есен всяка важна личност го носеше и след като Лиза де Вийр ми пусна достатъчно дебели намеци от значителната височина на балкона си, заех пари да ѝ купя огърлица от полирани обсидианови зърна и дискове. Тя си я сложи веднъж, ако си спомням правилно… Ключът пареше от студ в ръката ми и изведнъж разбрах от какво е направен и откъде идва.
— О, по дяволите. — Никоя приказка, която започва с „близо до Колелото на Осхайм“, не свършва добре. Сведох очи и видях, че съм пристигнал и телом, не само духом. В ръката ми, където трябваше да е ключът, нямаше нищо освен желязната пластинка с руната на Хенан. Миг по-късно тя се превърна в сянка на ключ. После в самия ключ. — Кара те е скрила в сянка… — Очите ми се плъзнаха по арката и проследиха неспокойно всечените символи в камъка. — Тя е заклета в мрака? — Спомних си лекотата, с която бе прокудила Аслауг от лодката си. Не се беше противопоставила на духа със светлина или огън, просто ѝ беше заповядала да се маха… и дъщерята на Локи бе избягала.
Погледнах към арката и си спомних как Кара я беше подготвила със заклинания, преди да накара Снори да използва ключа. Арката се беше отворила към мрака и се бе появила Аслауг, после Баракел си беше пробил път и светлината поде война с мрака в рамката на портала, създавайки нещо като имитация на силите, стоящи в сърцето на магията на Мълчаливата сестра. Едва тогава вьолвата ни беше подканила да минем и ни беше повела. И от онзи момент не бях чул и дума от Аслауг, нито пък Снори беше споменавал Баракел. Гласовете им изведнъж бяха замлъкнали и влиянието им бе избледняло до никакво в разстояние на седмица. Това не ми се беше струвало толкова странно — досега. Така или иначе, в магията всичко е странно и не заслужава доверие… но… Кара ни беше завела до онази арка, тя беше направила заклинание върху нея, а после освен че ни бе пренесла далеч от опасността, ни беше лишила от покровителите ни, от силата, дадена ни от Мълчаливата сестра. Признавам, че духовете, които носехме, бяха странни и не можеше да им се вярва, и че сестрата на баба ми е най-лудата вещица, която може да се намери в Разделената империя, но въпреки всичко те бяха сила, нашата единствена защита от най-лошото, което враговете ни могат да пратят срещу нас… а Кара ни ги беше отнела.