Нови римски разкази [bg]

Късно, често с настъпването на нощта, той се прибираше и започваше да натиска яростно клаксона още от ъгъла на Виа Касиа. Така се разбираше кой е господарят в къщата. Тя скачаше от дивана, където четеше, и тичаше към вратата с дългите си крака, напъхани в тесни панталони; край нея с лай тичаха две огромни датски кучета - розово и черно, големи като телета, които по цял следобед спяха в краката и; тичаше камериерката, завързвайки престилката и оправяйки бонето си; тичаше градинарят - той беше и портиер - за да отвори желязната врата на входа. Колата завиваше по градинската алея, обливаше ни със светлините на фаровете, съпругът слизаше, влизаше вкъщи с вид на Мусолини. Първите две думи бяха винаги едни и същи:

Готово ли е?

После отиваше да се изтегне на някой от многото дивани в салоните, а тя като истинска влюбена котка се притискаше към него, вземаше ръката му и започваше да разресва с пръсти дългите черни косми на китките му. Той и оставяше ръката си, а с другата придържаше вестника и четеше, без да и обръща внимание. После аз си закопчавах ливреята, разтварях двойните врати на столовата и с лек поклон съобщавах: „Господата са обслужени“.

Виждали ли сте някога как в долнопробна кръчма из предградията беден черноработник, потен и мръсен, все още с шапка от вестник на главата, унищожава двойна порция боб със свински ребра? Съвсем същият е моят господар, при все че се прибира със скъпата си кола и дрехите му са от английска вълна. От едната страна на дългата маса от жълт мрамор, покрита с дантели и кристал, сребро и най-фин порцелан, седеше тя - изпъчена, стегната, изпълнена с достойнство; в другия край със салфетка, втъкната в яката, надвесен над масата - той, тоест работникът. Какво говоря? Клеветя бачкаторите. Като децата, ненаучли се още да ходят добре и след всеки две стъпки се връщат на четири крака, така и той се опитваше да се храни с прибори, но често продължаваше с ръце, особено ако ставаше въпрос за пиле или пържола с кокал. Да не говорим за мляскането или за пиенето с пълна уста, или за бърсането на устата с опакото на ръката, или как лапаше наредените върху ножа грахови зърна - всички най-вулгарни жестове той ги нанизваше един след друг като перли. Жена му, естествено, страдаше от това, защото, както често повтаряше, държеше на формата. Виждах я да го фиксира със сините си очи, а после да гледа мен или цветята в средата на масата; друг път въздишаше и навеждаше глава. Но той не обръщаше внимание и продължаваше още по-лошо. Накрая тя ми нареждаше: „Ремиджо, сменете чинията на господина“, но докато глождеше кокали, той се противеше с ръмжене също като куче; тогава аз изчаквах с чиста чиния в ръка да свърши.