Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Аманда отново се взираше в платноходката, закотвена в пристанището, което беше нейната версия на езерото на Скот. Лизи я разтърси за раменете.
— Нуждая се от помощта ти, Манда. Преследва ме луд, който иска да ме нарани, и ти ми трябваш, за да му попреча. Нуждая се от теб сега!
Аманда се извърна и я погледна с почти комична смесица от удивление и объркване. На по-долната скамейка една жена с кафтан, която държеше снимката на усмихнато дете без предно зъбче, се обърна и заговори бавно и провлечено:
— Мълчете… Докато… Мисля… Защо… Го… Направих…
— Гледай си работата, жено — бодро й нареди Лизи и пак се обърна към Аманда. С облекчение откри, че сестра й продължава да я гледа.
— Лизи, кой…
— Един побъркан, който се пръкна заради проклетите материали на Скот. Само дето сега аз съм му на мушката. Тази сутрин ме нарани и отново ще го направи, ако аз… ако ние не… — Аманда пак зяпаше платноходката и Лизи здраво хвана главата й, за да се гледат в очите.
— Слушай внимателно, дангалачке.
— Не ми викай дан…
— Ако ме слушаш, няма. Нали знаеш каква кола карам? Беемвето ми?
— Да, Лизи, но…
Погледът на Аманда все още беше вперен във водата. Лизи се изкуши отново да завърти главата й, но интуицията й подсказа, че в най-добрия случай това ще бъде временно решение. Ако сериозно възнамеряваше да измъкне Аманда оттук, трябваше да използва своя глас, своята воля, и то, защото Аманда искаше същото.
— Манда, този тип… Боя се, че може да ми причини нещо по-страшно. Боя се, че ако не ми помогнеш, съществува вероятност той да ме убие.
Аманда я погледна с изумление:
— Да те убие?
— Да. Да. Обещавам да ти обясня всичко, но не тук. Ако се застоим на тази пейка, до края на живота си ще гледаме „Ружите“. — Лизи не мислеше, че преувеличава. Усещаше притегателната сила на това място, усещаше как то иска да го гледат. Поддадеше ли се на зова му, двайсет години щяха да минат като двайсет минути и заедно с Манда все щяха да си седят на пейката, чакайки да се качат на кораба, който никога няма да отплава.
— Ще трябва ли да пия оня скапан пунш? Оня… — Челото на Аманда се набръчка в търсене на спомена — … с-о-ооооооооок от бръмбари?
Детинският начин, по който тя проточи думата, изненада Лизи и тя отново прихна, а жената с кафтана и снимката за втори път се обърна към тях. Аманда й напълни душата, като удостои жената с надменен поглед — „Ти кого ша гледаш така, ма?“ — и й показа среден пръст.
— Ще трябва ли, малка Лизи?
— Никакъв пунш повече, никакъв сок от бръмбари, обещавам. Сега мисли за колата ми. Какъв цвят е? Сигурна ли си, че си спомняш?
— Бежов. — Аманда леко сви устни и лицето й придоби израза „Ще Ти Го Кажа Откровено, Защото Сме От Една Рода, Пък Ти Ако Щеш Го Чуй.“ Лизи беше очарована. — Когато я купуваше, ти казах, че няма друг цвят, на който мръсотията да личи повече, но кой да ме слуша?
— Помниш ли стикера на задната броня?
— Някакъв майтап за Господ, ако не се лъжа. Рано или късно някой превъртял християнски активист ще го отлепи и ще украси беемвето с някоя и друга драскотина, за да го помниш с добро.
От по-горните пейки прозвуча мъжки глас, изпълнен с неодобрение:
— Ако се налага да говорите. Идете. Другаде.
Лизи дори не си направи труда да се обърне.
— Надписът на стикера гласи: „С ГАЗ ДО ДУПКА КАРАМ, БОЖЕ, ЗАПАЗИ МЕ, АКО МОЖЕ.“ Сега искам да затвориш очи и да си представиш колата ми. Започни със задната част и виж стикера. Беемвето е под един дъб. Листата на дъба се полюшват, защото е ветровито и сянката се мести. Справяш ли се?
— Да-а… Май става… — Аманда за последен път надзърна през притворенмте си клепачи към закотвения кораб. — Щом ще ти помогна… въпреки че не разбирам какво общо има това със Скот. Минаха повече от две години, откак умря…, въпреки че… май ми каза нещо за жълтото плетено одеяло на баба, което искаше да ти предам… Не го направих, разбира се. Толкова много неща съм забравила от онези времена… нарочно, предполагам.
— Кои времена? Кои времена, Манда?
Аманда изгледа сестра си така, сякаш беше малоумна.
— Времената, когато се пробождах. След последния път, когато се опитах да си изтръгна пъпа, дойдохме тук. — Аманда заби пръст в бузата си. — Ставаше дума за нечия история. За твоята история, историята на Лизи. И за одеялото — само дето му викаше „афган“. Дали не ми каза, че това е гума? Или бомба? Или пума? Кома? Може би съм сънувала.
Тази неочаквана информация потресе Лизи, но не я извади от релси. Ако имаше намерение да измъкне Аманда — и себе си — оттук, трябваше да действа сега.