Ковачница на мрак

Аз съм неговият син. Вече не съм копеле.

Защо изчака той? Защо ме доведе тук, за да каже това?“

Прехвърлиха последните стени на селището. Пътят продължаваше нагоре до кръстопът с изгърбен заоблен хълм от едната страна, на който растяха десетина дървета в полукръг. В купата, която оформяха, стояха Ринт и Ферен. Нито Драконъс, нито Олар Етил се виждаха и той се зачуди къде са отишли. Още ли бяха при извора?

Конете бяха вързани за дърветата и стояха с наведени глави под кривите клони, оплетени сякаш с черен лишей.

Раскан се изкачваше по склона на хълма все едно, че беше лицето на омразен враг, скубеше тревите, избутваше камъни и ги оставяше да се търкалят надолу, тъй че Аратан трябваше да отскача от пътя им. Безумният гняв на мъжа го плашеше.

Някъде на средата Раскан спря, обърна се и го изгледа навъсено.

— Някои истини не бива никога да се разкриват! Виж ме!

— Нищо няма за виждане, сержант — отвърна Аратан. — Нищо освен гняв.

Мъжът го зяпна стъписано.

— Ти си порталният сержант на дома Дракони, Раскан. Носиш старите мокасини на баща ми и яздеше до него. Той те прати при мен, помниш ли? И ти каза каквото трябваше да се каже.

Всяка фраза поразяваше мъжа горе като юмрук и той се смъкна и седна на склона.

— Ставай! — отсече Аратан. — Ти ме научи как да яздя Хелар. Ти нахрани Сагандер със супа от кръв и спаси живота му.

Раскан си пое дълбок треперлив дъх. Стисна за миг очи, а след това се изправи на крака.

— Както кажеш.

— Готвят храната. Трябва да отидем при тях.

Но Раскан се поколеба.

— Съжалявам, Аратан. Казах грешни неща.

— Каза безсмислици.

— Самата истина. Безсмислици. Прости ми.

Аратан сви рамене.

Раскан тръгна отново нагоре, но този път бавно, отпуснато. След като го погледа, Аратан понечи да го последва, но краката му отказваха да се движат. Тя беше там горе и носеше детето му. Момиче беше създадено, от него и нея. В зноя и влагата, в жаждата и нуждата, беше създадено дете. Тази мисъл го ужаси.

Успя да направи стъпка, после друга, макар изведнъж да му се стори, че това е най-трудното изкачване в живота му. Чувствата бушуваха в него хаотични и объркани, докато всички се сляха в плътен, оглушителен грохот. Усети как този звук се отнесе нанякъде и остави след себе си само трепетна тишина, твърде грохнала за надежда и изтощена за очакване. Остана само вкусът на ужаса, който бе изпитал преди малко, вече притъпен и кисел.

Бяха направили дете, но Ферен нямаше повече никаква нужда от Аратан. Вече имаше всичко, което бе искала от него. Давайки й само едно, той беше мислил, че е редно да й даде всичко, всичко от себе си. Глупавите винаги са твърде щедри — беше чувал Сагандер да казва това много често, докато тикаше свитъци и ръкописи в един сандък, който после заключи. Личните му писания, върхът на живота му като учен. Заключени, за да не ги види никой. Аратан вече разбираше това. „Което е отдадено безплатно, се връща наранено. Цената не винаги е споделена и нечии ръце са по-груби от други.