Ковачница на мрак

Чу стъпки, изви глава и видя, че баща му е застанал над него.

След малко Драконъс се наведе. Държеше глинена фигурка — изделие, което сякаш крещеше за любовна страст и излъчваше чувственост, която му се стори гротескна. Поредният дар на вещицата.

— За тебе е — каза Драконъс.

Искаше му се да я откаже, но се надигна и я взе от ръцете на баща си.

— Скоро ще съмне — продължи Драконъс. — Днес връщам Ринт, Ферен и Раскан.

— Връщаш ги?

— Продължаваме двамата с теб, Аратан.

— Оставяме ги?

— Не са нужни повече.

„А някъде напред ще оставиш и мен. Вече няма да съм нужен.“

— Татко — промълви той, стиснал фигурката в ръцете си. — Не я наранявай.

— Кого?

— Ферен — прошепна той. „И детето, което тя носи. Моето дете.“

Видя как баща му се намръщи и лицето му бавно помръкна. Не беше толкова тъмно, че да не се видят тези неща.

— Не бъди глупав, Аратан.

— Просто ги остави на мира, моля те.

— Разбира се, че това ще направя — измърмори Драконъс и бързо се изправи. — Лягай да поспиш, ако можеш. Днес ни чака дълга езда.

Аратан се отпусна отново върху твърдата земя. Държеше фигурката като бебе до гърдите си. Беше се показал равен на баща си. Беше поставил искане, макар и да прозвуча като молба. Истинският син знае как да начертае линии в пясъка и да поиска каквото реши за себе си, за живота си и за всичко, което смята за важно в него. Това означава да пораснеш. Места, за които да настоиш, неща, които да са твои и да ги защитиш. Идва време за сблъсък, защото пространството изобщо не е достатъчно голямо и за двамата, и за баща, и за син. Има бутане и има дърпане, и удобството си отива, ако изобщо е съществувало. Но някой ден може би ще се върне. Ако бащата го позволи. Ако синът го поиска. Ако никой от двамата не се бои от другия.