Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Драконъс спря.
— Дойдеш ли в пламъците на лагерните ни огньове, Олар Етил, макар и само веднъж, ще се бием. Докато само един от нас остане жив.
Очите на жената се разшириха от изненада.
— Е, добре — промърмори тя. — Всичката тази броня… за нищо. Смърт ли, Драконъс? Внимавай — самата дума е нечестив призив напоследък.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че един азатанай е отнел живот. Пролята е кръв на много могъщ… невинен. Около това деяние сега хаосът се вихри като рояк лешоядни мухи… защо се върнах според тебе?
— Азатанай е извършил убийство? — Войнствеността вече бе напуснала Драконъс и когато пристъпи по-близо до Олар Етил, Ринт разбра — както и тя, очевидно, — че това не е жест на заплаха.
Изражението й стана мрачно.
— Не тайст, Драконъс, което те освобождава от дълга да отмъстиш. Нито Бягащо псе, както разкрих, тъй че и мен ме освобождава от същото. Нито Тел Акаи — макар че това щеше да е интересно. Нито джхек, нито джелек. Джагът, възлюбен мой. Кариш, жената на Качулатия, е мъртва. Убита.
Внезапната скръб на лицето на Драконъс беше ужасна гледка. Ринт отстъпи назад и дръпна със себе си Ферен. Видя, че момчето гледа от десетина крачки встрани, но не баща си. Не гледаше и Олар Етил. Очите му бяха впити във Ферен.
„Бездната да ни вземе всички. Той й е направил дете. Момиче.“
Ферен се извърна, но погледът на Аратан я смути. Ринт чу как прошепна:
— Съжалявам.
— Олар Етил — проговори с хриплив глас Драконъс. — Ела при огньовете ми.
Жената кимна със странна сдържаност.
— Никога не бих го направила, ако не съм поканена, Властелине. Прощавай. Твърде дълго бях сред Бягащите псета, които се оказват лесна плячка, и не мога да се сдържа. — Кривна глава. — Изглежда, съм жестока богиня.
— Внимавай повече тогава — отвърна Драконъс, но в думите му нямаше жило, а по-скоро някаква нежност. — Уязвими са на дълбоки рани, Олар Етил.
Тя въздъхна със съжаление.
— Знам. Ставам небрежна в силата си. Хранят ме с такова отчаяние, с такъв копнеж! Гадателите на кости изричат молитви в мое име, като хапещи мравки под кожите. Влудява ме.
Драконъс отпусна мълчаливо ръка на рамото й. А тя положи глава на гърдите му.
Ринт гледаше изумен. „Драконъс… кой си ти?“
— И ме правят дебела — продължи приглушено Олар Етил.
Драконъс изсумтя насмешливо.
— Не обвинявай тях за апетита си, жено.
— Какво ще направиш? — попита го тя.
— Къде е Гуглата?
— Чух, че скръбта му го е побъркала. За да не обяви война на азатанаите, негов сродник го е покорил и сега е окован в една килия, в Кулата на Хейт.
— Джагътите са се събрали? За какво?
— Никой не може да каже, Драконъс. Последния път, когато се събраха, се изпокараха и изоставиха владението си.
Драконъс сякаш се разсея за миг, а след това поклати глава.
— Ще говоря с лорда на Хейт. Кажи ми, знаем ли убиеца сред азатанаите?
— Още не, Властелине. Някои липсват или се крият.
Драконъс изсумтя.
— Нищо ново тук.
— Да.
Докато говореха, Ферен се дърпаше от ръката на Ринт и най-сетне успя. Но вместо да се отдръпне от него, сестра му се смъкна на земята, опря глава на краката му и той усети трепета на безмълвния й плач.
Призля му. Съжали, че изобщо се бяха съгласили да придружат Консорта. Искаше му се Виле и Галак най-сетне да ги настигнат, за да могат всички да си тръгнат — да прекратят този договор и в Бездната да вървят последствията. До гуша му бе дошло от това.
— Ринт — каза Драконъс, — помогни на сестра си да почисти раната си, а после вдигаме лагер на хълма.
— Да, сър.
— Аратан.
— Сър?
— Иди при Раскан. Помогни му.
— Да помогна? — Очите на момчето внезапно се разшириха от страх.
Драконъс се намръщи.
— Погледни ме в очите. Ти си синът на Драконъс. Иди при него.
Аратан завари сержант Раскан свит до стената, с изтерзано от скръб лице. Щом се приближи, мъжът вдигна глава, потърка грубо очи и понечи да стане, но отново се смъкна до стената. Извърна поглед настрани, сякаш засрамен.
— Ринт и Ферен отиват където ще правим лагер — каза Аратан.
Взеха всичките коне.
— Махай се, момче.
— Не мога.
— Казах, махай се!
Аратан дълго помълча, а накрая отрони:
— Съжалявам, но не мога, сержант. Сега трябваше да сте сам. Не знам какво направи тя, но виждам, че е жестоко.
— Стой настрана — изхриптя тихо Раскан. — За да не те нараня.
— Сержант, баща ми ме погледна в очите. Не съм тук, за да те моля. Тук съм, за да ти заповядам. Аз ще те заведа до лагера. Това е желанието на баща ми.