Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Ще язди с мен. Вярвам, че учителят му го остави с дарове за лорда на Хейт.
— Ще бъдат лошо приети, предричам ти. Момчето връща ли се в Карканас с теб?
— Не може, а как ще ускорим това пътуване зависи само от мен и Каларас.
— Значи не знае нищо.
— Нищо.
— Драконъс, всичките ли твои семена трябва да са грешни? Оставени да израснат диви, завинаги необуздани? Дъщерите ни ще са твоята смърт — държиш ги твърде близо, задушени от пренебрежението ти. Нищо чудно, че са злостни.
— Може би — отстъпи той. — Нямам отговор за децата ми. Всичко, което виждам от себе си в тях, е повод за притеснения и ме кара да се чудя защо с такава лекота родителите предават на децата си своите недостатъци, но не и качествата си.
Тя сви рамене.
— Скъперници сме с това, което вярваме, че сами сме придобили, Драконъс.
Той се пресегна и положи ръка на рамото й и тя потръпна от допира.
— Добре понасяш бремето си, Олар Етил.
— Ако говориш за тлъстините ми, наричам те лъжец.
— Не говоря за тях.
След малко тя поклати глава.
— Не мисля. Не сме по-мъдри, Драконъс. Падаме в същите капани, отново и отново. Колкото и да ме хранят моите Бягащи псета, не ги разбирам. И колкото и да кърмех Бърн, на собствената си гръд, все пак я подцених. Боя се, че това съдбовно пренебрежение ще ме довърши някой ден.
— Не искаш ли да видиш собствената си смърт?
— Не. Най-добре да дойде мигновено, неочаквана и затова — не вдъхваща страх. Да живееш в страх, че ще умреш, означава да не живееш изобщо. Дано да тичам в последния си ден, да бягам като див заек и сърцето ми да е пълно с огън.
— И аз ще се моля за това, Олар Етил. За теб.
— А твоята смърт, Драконъс? Ти винаги планираше, все едно колко пъти те проваляха тези планове.
— Ще претърпя много смърти — отвърна той.
— Видял ли си ги?
— Не. Нямам нужда от това.
Тя зарея поглед над водата на извора. Нощта я правеше черна. Статуята на Каладън Бруд от Тел Акаи все така извисяваше изтерзано лице към небето и щеше да го прави вечно. Беше наречена подобаващо „Поражение“ и той бе наложил това усещане на самия камък, без никаква деликатност. Боеше се от Каладън Бруд заради честността му и го презираше за таланта му.
— Виждам майка му в лицето му — промълви тя след малко. — В очите му.
— Да.
— Това трябва да е тежко за теб.
— Да.
Тя пъхна ръка в корема си. Усети как кожата се разтвори, а след това — внезапния зной на кръвта и здравия пулс на сърцето й — почти досегаемо. Но дланта й се затвори около изпечената глинена статуетка. Издърпа я навън. Наведе се, за да я измие, а след това се изправи и я поднесе на Драконъс.
— За твоя син.
— Олар Етил, не ти трябва да го защитиш.
— Все пак.
След миг той кимна и я прие.
Драконъс стисна рамото й, изправи се и понечи да си тръгне.
Тя забърса с пръсти корема си; раната вече се беше затворила.
— Забравих да попитам, какво име му даде?
Драконъс се спря и я погледна през рамо. Когато й каза, тя ахна изненадана и започна да се смее.
Аратан спеше трескаво, обсебен от сънища за труповете на деца, плуващи в езеро от черна вода. Виждаше въжета, които излизаха от коремите им, сякаш всяко трупче беше вързано за нещо, но въжетата бяха прекъснати, прерязани и с раздърпани краища. Щом се взря в тази гледка, изпита внезапна увереност — както става в сънищата, — че изворът, дълбоко под повърхността, излива не вода, а тези удавени бебета, и че потокът е безкраен.
Започна да върви по тях. Усещаше как меките им телца поддават под тежестта му и с всяка стъпка самият той ставаше някак по-тежък, докато със звук като от трошащ се лед потъна…
И се събуди плувнал в пот и с болка в гърдите от дълго затаения дъх.
Надигна се и видя, че все още е нощ. Баща му стоеше близо до конете под странните дървета и като че ли се взираше на изток — към селото или отвъд него навярно. Доколкото Аратан знаеше, Драконъс можеше да вижда сега самия Карканас и Цитаделата, и една жена, скрита в мрак и седяща на трон.
Трон на Нощта. Отпусна се под завивката и впери очи към звездите. Извитите им шарки му напомниха за трескави нощи, когато нищо не беше наред със света и неговата погрешност бе ужасяваща — измъчваше едно малко момче, което вече бе изпълнено с объркани видения за леденостудена вода и късове лед и което плачеше за майка, а тя така и не идваше, нито отвръщаше.
Той беше някога онова момче. Но дори въпросите имат навика да си отиват рано или късно, щом отговорите не са възможни. Помисли си за дара, който щеше да занесе на лорда на Хейт, и осъзна, че е дребен, толкова безполезен, че ще е оскърбление. Но нямаше какво друго да поднесе.
Раскан вярваше, че Олар Етил е майката на Аратан, но той самият знаеше, че не е тя. Нямаше основания за увереността си. Въпреки това не се съмняваше. Вещицата по-скоро му напомняше за Малис, когато тя беше по-млада и по-дебела — в дните, когато момиченцето бе проходило и обикаляше навсякъде, усмихната и пееща, тъй като все още не знаеше смисъла на името, което й бяха дали. Нещо в лицата им, младото и старото, сякаш беше еднакво.