Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Драконъс го изгледа и каза:
— Ела до мен, Аратан, ако искаш да останеш.
Ринт и Ферен се бяха отдалечили. Раскан бързо събираше юздите на другите коне и движенията му бяха странно припрени, като в паника.
Щом се доближи до баща си, Аратан усети, че отново може да изпълни гърдите си със сладкия, благословен въздух. Погледът му отново се върна на фигурата на входа.
— Кой е той и как може да живее в… в това?
— Азатанай, разбира се — отвърна Драконъс и въздъхна. — Знам, името е безсмислено. Не, нещо повече: то е подвеждащо.
След като явно не се канеше да обясни, Аратан го попита:
— Богове ли са те?
— Ако са — отвърна баща му след миг размисъл, — значи са богове в очакване.
— Очакване на какво?
— На богомолци. Но това обърква някои неща, струва ми се. Вярата сътворява, Аратан. Така са те учили. Богът не може да съществува, докато не е обожествен, докато не му се придаде форма, индивидуалност. Изковава се в огъня на вярата. Така твърдят най-добрите ни философи тайст. Но мисля, че не е толкова просто. Богът може наистина да съществува преди да е дошъл и първият му поклонник, но не се нарича бог. Просто живее, от и за себе си. Далече на юг, Аратан, има диви коне и те са свободни от раждането до смъртта си. Никога не захапват желязна юздечка, нито усещат властта на юзди, на колене или пети и в тази свобода ни веднъж в живота си не свеждат глава от страх пред нас.
Аратан помисли над това, но не намери думи да отвърне.
Баща му продължи:
— Каквото падне под ръката ни, Аратан, ние го подчиняваме на волята си. Конете, които яздим, ни боготворят все едно, че сме богове. Но ти и аз можем да усетим горчивината на това, защото ако сме богове, ние сме неблагонадеждни богове. Несъвършени богове. Жестоки богове. И все пак конят е безсилен пред лицето на всичко това и може само да копнее за нашата благословия. Дори господарят му да го набие, все пак копнее, търси онова, което търси всяко живо същество: милостта на живота. А неговият бог все така му обръща гръб. Можеш да съжалиш този кон — продължи след миг Драконъс. — Но не и желанието му.
„Милостта да си жив.“
— Кой бог тогава би искал да подчини нас? — попита Аратан.
Драконъс отново изсумтя, но този път сякаш със задоволство. Кимна към фигурата на входа.
— Не този, Аратан.
Но мислите на Аратан бяха продължили неумолимо напред по тревожна пътека. „Дали боговете прекършват своите поклонници? Подлагат ли децата им на ужасни изпитания, тъй че да коленичат в безсилно покорство, разтворили душите си пред безпомощността? Това ли ще направи Майка Тъма на своите деца? На нас?“
— Повечето азатанаи — продължи Драконъс — нямат никакво желание да бъдат боготворени, да бъдат превръщани в богове. Признанието на безпомощния е изписано с пролята кръв. Да го поднесеш е жертва. Вкусът й може да е… горчив.
Двамата с баща му бяха сами, с лице към къщата и нейния обитател. Здрачът падаше около тях като тъмен дъжд и поглъщаше всичко: селото придоби цвета на избелял гоблен.
Фигурата пристъпи от входа и с нея дойде светлина. Не беше топла светлина, която да отблъсва сумрака, и се рееше над лявото рамо на мъжа, бял диск или кълбо, по-голямо от мъжка глава.
Сферата последва мъжа, докато се приближаваше към тях.
— Студен и безвъздушен е обликът му — промърмори Драконъс. — Стой близо до мен, Аратан. Една стъпка извън силата ми и кръвта ти ще се смрази, а после ще кипне в плътта ти. Очите ти ще се пръснат. Ще умреш в голяма болка. Вярвам, че тези подробности те убеждават колко важно е да стоиш близо до мен?
Аратан кимна.
— Още не си е избрал име — добави Драконъс. — Доста дразнеща склонност.
Мъжът се оказа изненадващо млад, може би само с няколко години по-възрастен от Аратан. Тук-там наподобяващи пръстени татуировки красяха кожата му като стари белези от шарка. Тясното му невзрачно лице обаче беше безупречно гладко, а очите бяха тъмни и спокойни. Когато проговори, гласът му нелепо напомни на Аратан за езерна вода под тънка кора от лед.
— Драконъс, колко години минаха, откакто за последен път се срещнахме? В нощта преди отричането на Тел Акаи…
— За време няма да говорим — каза Драконъс и думите му отекнаха като заповед.
Веждите на мъжа леко се повдигнаха и той сви рамене.
— Но този отказ е само еднопосочен, нали? В края на краищата бъдещето е единствената нива, все още незасята, а ако ръцете ни останат тук, какъв е смисълът на тази среща? Ще хвърлим ли семената си, Драконъс, или ще свием непреклонно юмруци?
— Не мислех, че ти ще поднесеш дара — отвърна Драконъс.