Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Не можех да кажа колко време е минало. Може би петнайсет, може би двайсет минути, когато се усетих, че следя с поглед всеки лъскав мерцедес, ягуар и порше, пъплещи по задръстения булевард. В слънчевата свежа утрин след дъждовната нощ автомобилите лъщяха почти болезнено ярко като своеобразни символи. По тях нямаше и прашинка „Тези типове имат пари.“ Никога дотогава не си бях помислял подобно нещо. Погледнах отражението си в стъклото и поклатих глава. За пръв път в живота си ужасно се нуждаех от пари.
Когато обедната тълпа започна да изпълва кафенето, реших да се поразходя. Нямах някаква цел, исках просто да повървя из града, който не бях виждал от толкова време. Минавах по улиците с едничката мисъл да не се блъсна в хората, които се задаваха срещу мен. Завивах наляво или надясно или продължавах право напред в зависимост от светофарите и какво ми е хрумнало в момента. С ръце в джобовете бях насочил цялото си внимание към физическото действие вървене — от булевардите с техните големи магазини и витрини към тесните пресечки с кичозните реклами на секс магазините и оживените улици с киносалони, притихналите храмове шинто и обратно към булевардите. Следобедът беше топъл и хората масово бяха наизлезли без връхни дрехи. От време на време подухваше вятър, който — за пръв път от много време насам — беше приятен. Неусетно се озовах в позната обстановка. Погледнах плочника под краката си, малката скулптура наблизо, стъкления небостъргач, който се извисяваше над мен. Стоях насред площадчето пред небостъргача, същото, където миналото лято бях идвал, за да гледам лицата на минувачите, както ме бе посъветвал вуйчо. Бях го правил в продължение на единайсет дни и накрая бях проследил онзи чудак с калъфа за китара до входа на странния жилищен блок, където той ме нападна с бухалката. Докато се бях разхождал безцелно из Шиджуку, неусетно бях излязъл на съвсем същото място.
Както и преди, си купих от „Дънкин Донътс“ поничка и кафе и ги занесох при пейката на малкия площад. Седнах и започнах да гледам лицата на хората, които минаваха покрай мен — така се успокоявах все повече и настроението ми ставаше все по-ведро. По причина, която не можех да си изясня, се чувствах добре, сякаш бях намерил уютна ниша в стената, където хората не забелязваха, че ги наблюдавам. От доста време не бях виждал така ясно лицата им. И не само лицата. Дадох си сметка, че от половин година не съм гледал — истински — нищо. Както седях на пейката, изправих гръб и се наместих, за да виждам по-добре. Гледах хората, гледах сградите, които се извисяваха над мен, гледах пролетното небе, което се беше разчистило от облаците, гледах пъстрите билбордове, вдигнах един вестник, който беше паднал наблизо, и погледнах и него. С настъпването на вечерта цветовете наоколо сякаш започнаха да се завръщат.
На другата сутрин отново се качих на метрото за Шинджуку. Седнах на същата пейка и загледах лицата на минувачите. И този път си взех за обяд поничка и кафе. Качих се на метрото, за да се прибера малко преди най-натоварения час. Направих си вечеря, изпих една бира и послушах музика по радиото. На следващия ден сторих съвсем същото. И този ден не се случи нищо. Не направих никакви открития, не реших никакви главоблъсканици, не отговорих на никакви въпроси. Но имах смътното чувство, че постепенно се доближавам до нещо. Всеки път, когато се поглеждах в огледалото над мивката, виждах това движение, тази все по-голяма близост. Белегът беше по-ярък от преди, по-топъл от преди. Белегът ми е жив, рекох си аз. Точно като мен.
Както и през лятото, повтарях едно и също всеки ден: малко след десет се качвах на метрото за центъра, сядах на пейката пред небостъргача и без да мисля за нищо, гледах хората, които по цял ден сновяха напред-назад. От време на време истинските звуци наоколо ставаха някак далечни и заглъхваха. В такива мигове чувах само тихия дълбок шум на течаща вода. Сещах се за Малта Кано. Тя беше споменала за звука на водата, който чуваме. Водата беше нейният лайтмотив. Но все не можех да си спомня какво точно бе казала тя за звука на водата. Не можех да си спомня и лицето й. Единственото, което изникваше в съзнанието ми, беше червеният цвят на мушамената й шапка. Защо ли непрекъснато ходеше с тази червена мушамена шапка?