Драконите на изчезналата луна [bg]

Погледна обратно към битката. Това бе победният миг на Такхизис, моментът, в който щеше да отмъсти на дракона, който бе посмял да се нанесе в този свят и да го заграби от нея. Досега мрачната царица се бе принуждавала да понася в непоносимо мълчание подигравките и насмешките на Малис. Беше се принуждавала да наблюдава как драконесата избива нейните фаворити и използва тяхната сила — която трябваше да бъде нейна, на Царицата.

Най-после Такхизис бе придобила достатъчно власт, за да се изправи срещу Малис и да й отнеме душите на мъртвите дракони, които в този момент боготворяха своята кралица и й даваха силата си. Драконите на Крин. Душите им бяха нейни. И тя им заповядваше.

Дълго бе чакала, работила и гледала отстрани богинята за момента, когато щеше да премахне и последното препятствие по пътя към придобиването на пълна и абсолютна власт над целия свят. Съсредоточена върху врага пред себе си обаче, Такхизис дори и не подозираше за опасността, която се промъкваше откъм гърба й.

Даламар можеше да я предупреди. Трябваше да каже само една дума и тя щеше да се втурне да спасява своя тотем. Нямаше как богинята да не го стори, не можеше да си позволи каквото и да било друго. Бе работила дълго, за да създаде вратата за своята поява и нямаше да позволи да я затръшнат под носа й. Щеше да има и други дни, когато да се изправи срещу Малис, даже други нейни любимки, ако Мина изгубеше живота си.

Даламар се поколеба.

Вярно, Такхизис му бе предложила богата награда — завръщане в тялото му и дара на магията отново в ръцете му.

Даламар напрегна душа и се докосна до миналото, до спомена, до онова, което му бяха оставили: мисълта за магията. Беше готов да стори и каже всичко, да предаде всекиго, да унищожи когото и да е заради тази магия.

Мисълта, че трябва да се унижи пред богинята, му се струваше оскърбителна. Някога, преди толкова години, когато магията беше негова, можеше да се изправи и да говори с Такхизис с предизвикателен тон. Нуитари, нейният син, не таеше любов към майка си и на него винаги можеше да се разчита, че ще защити своите вярващи срещу нея. Сега Нуитари го нямаше. Могъществото, разпръсквано с лека ръка от сина на богинята над Даламар — също.

Не му оставаше нищо друго, освен да се унижава пред Мрачната царица, а знаеше, че Такхизис няма да бъде особено благосклонна в победата си над него. И въпреки всичко заради магията беше готов дори на тази стъпка.

Такхизис се издигаше над целия свят и наблюдаваше битката с остър интерес. Нейната любимка печелеше. Мина летеше право срещу Малис, а драконовото копие сияеше като звезда в ръката й.

Даламар коленичи в прахта, сведе ниско глава и произнесе смирено:

— Ваше Величество…