Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
8.
Беше в Бумна луна. Намираше се на плажа. Яркото слънце печеше безмилостно и лъчите му образуваха по водната повърхност не хиляди, а сякаш милиони светли петънца. Защото сега езерото беше по-широко. За миг Лизи прехласнато се загледа във водата и голямата стара платноходка, която тромаво се поклащаше върху огледалната повърхност. Изведнъж разбра какво й бе казало привидението в леглото на Аманда.
— Каква е наградата ми? — беше попитала тя и съществото, което сякаш беше Скот и Аманда едновременно, отговори, че наградата й ще бъде нещо за пиене. Ала когато Лизи попита дали ще е кока-кола или Ар Си, съществото я сгълча: „Мълчи. Гледаме «Ружите».“ Тя предположи, че то говори за цветя, забравяйки, че някога тази дума означаваше нещо друго. Нещо магическо.
Платноходката върху блестящата вода, това беше имала предвид Аманда… защото създанието е било Аманда. Почти беше сигурна, че Скот няма откъде да знае за вълшебния кораб, съществуващ в детската фантазия.
Пред очите й не беше езеро, а пристанище, в което бе закотвен само един плавателен съд, създаден за смели пиратки, които дръзваха да търсят съкровища (и гаджета). А кой беше капитан? Как кой, смелата Аманда Дебушър, разбира се, нима някога много отдавна платноходката не беше най-щастливото творение на нейната фантазия? Някога, преди тя да се превърне в жена, наглед гневна, а всъщност изплашена жена?
„Мълчи. Гледаме «Ружите».“
„О, Aманда!“ — помисли си скръбно Лизи. Това беше езерото, от което всички пиеха, първичната чаша на въображението. Нормално беше всеки да го вижда по свой начин. Това убежище беше версията на Аманда. Пейките обаче си бяха същите, което наведе Лизи на мисълта, че поне те са постоянни в това измерение. Днес на тях бяха насядали двайсет — трийсет души, които унесено се взираха във водата, и приблизително още толкова на брой забулени фигури, които на дневна светлина приличаха на отвратителни насекоми, които гигантски паяци са обвили в копринени паяжини.
Лизи веднага забеляза Аманда, седнала през десетина пейки. Наложи се да мине покрай двама от безмълвните съзерцатели и покрай едно от страшните забулени същества, за да стигне до нея. Седна до сестра си и отново хвана дланите й, по които сега нямаше и драскотина. Аманда също стисна пръстите й — колебливо, но все пак ги стисна. И Лизи беше обзета от странна увереност: Аманда нямаше нужда от втората й глътка, а сега не бе необходимо да я увещава за лековито топване в езерото. Аманда наистина желаеше да се върне тук. Очаквала беше да я спасят като спящата красавица от приказката… или като смела пиратка, хвърлена в мрачна тъмница. Колко ли от онези незабулени хора очакваха избавлението? Лизи виждаше наглед спокойните им лица и отнесените погледи, но дали някои от тях не крещяха безгласно за помощ, надявайки се някой да им покаже пътя към дома? Лизи, която можеше — навярно — да помогне само на сестра си, потрепери.
— Аманда, сега се връщаме, но трябва да ми съдействаш.
Сестра й не реагира. После, много тихо и много слабо, сякаш в просъница, произнесе:
— Ли-изи? Пи ли от онзи… гаден пунш?
Лизи прихна, въпреки че не й беше до смях.
— Съвсем малко, от учтивост. Погледни ме.
— Не мога. Имам очи само за „Ружите“. Ще стана пиратка… ще плавам… — Гласът й постепенно заглъхваше. — … по седемте морета… съкровището… островите на човекоядците…
— Беше наужким. — Лизи беше отблъсната от остротата в собствения си глас — все едно се канеше да посече пеленаче, което мирно и кротко си лежи на тревата и не прави зло никому. Не е ли точно това детската мечта? — Всичко, което виждаш, е нереално. То е просто, бума.
— Скот ми каза, че ще се опиташ да дойдеш тук. Че ако някога имам нужда от теб, ще се опиташ да дойдеш.
Думите на Манда я изненадаха — изненадаха и нараниха.
— Кога, Манда? Кога ти го каза?
— Скот обичаше това място. — Аманда тежко въздъхна.
— Викаше му „Булна лула“ или нещо подобно. Казваше, че е лесно да го обикнеш. Прекалено лесно.
— Но кога ти го каза, Манда, кога? — Идваше й да разтърси сестра си.
Аманда сякаш положи огромни усилия да си спомни… и лицето й се озари от усмивка.
— Последния път, — когато се прободох. Скот ме накара да се върна. Каза… че ще ви е мъчно за мен.
Едва сега на Лизи й просветна. Твърде късно, за да е от значение, разбира се, но все пак се радваше, че го е прозряла. Защо Скот не беше обелвал и дума пред жена си? Защото е знаел, че малката Лизи изпитва ужас от Бумна луна и съществата — по-специално едно от тях — които живеят тук. Да. Защото е чувствал, че когато му дойде времето, тя ще открие това място? Да, да!