Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Половин месец, откакто бе напуснал Руйдийн. Половин месец, въпреки че айилците бяха наложили в пешия си бяг от изгрев до залез такава скорост, че дори конете се изтощаваха. Но Куладин беше тръгнал в същата посока една седмица преди те да го разберат. Ако не успееха да го спрат, Куладин щеше да разполага с това време, за да опустоши Кайриен преди Ранд да стигне дотам. Твърде нерадостна мисъл.
— Някой ни следи от онези скали вляво — рече тихо Лан. Изглеждаше изцяло погълнат в проучването на руините на Тайен. — Не е айилец, иначе едва ли щях да го зърна.
Ранд се зарадва, че бе успял да накара Егвийн и Авиенда да останат по-назад с Мъдрите. Градът му даваше ново основание, но съгледвачът съвпадаше с първоначалния му план, когато се беше надявал, че Тайен е оцелял. Егвийн все още беше облечена в айилски дрехи, а айилци нямаше да бъдат посрещнати особено радушно в Тайен. Още по-малко вероятно беше оцелелите да ги посрещнат радушно.
Той погледна назад към фургоните, спрели се малко по-надолу по склона. Сред коларите се надигна глух ропот, след като вече можеха да видят ясно градските стени и украсата им. Кадийр, навлякъл днес върху тлъстините си бяло, бършеше ястребовия си нос с голяма носна кърпа. Не изглеждаше развълнуван — само бе присвил устни замислено.
Ранд допускаше, че ще се наложи Моарейн да намери нови колари, след като прекосяха прохода. Кадийр и хората му най-вероятно щяха да избягат при първа възможност. А той трябваше да ги остави. Не беше редно — нито справедливо — но беше необходимо, за да защити Ашмодеан. От колко ли време правеше това, което е необходимо, а не каквото е редно? В един справедливо уреден свят двете щяха да са едно и също. Това предизвика смеха му — дрезгав и груб. Отдавна вече не беше някогашното селско момче, но онова момче понякога се промъкваше издайнически в мислите му. Останалите го изгледаха притеснено и той едва потисна желанието си да им каже, че все още не е полудял.
Мина дълго време преди откъм скалите да се появят двама мъже без горни дрехи и една жена — и тримата дрипави, мръсни и босоноги. Приближиха се колебливо и очите им боязливо пробягаха от конник на конник, към фургоните по-надолу и обратно, сякаш бяха готови при първия вик да побегнат. Хлътналите им бузи и немощните стъпки издаваха, че са премалели от глад.
— Слава на Светлината — най-сетне рече единият мъж. Беше с посивяла коса — нито един от тримата не изглеждаше млад — и с лице, прорязано от дълбоки бръчки. Очите му се задържаха малко по-дълго на Ашмодеан, с дантелените гънки по яката и маншетите му, но не бе възможно водачът на този керван да язди муле и да носи знаме. Това, което шепите му стиснаха с тревога, беше стремето на Ранд. — Слава на Светлината, че сте излезли от тази ужасна земя жив, милорд. — Това навярно се дължеше на синьото копринено сетре на Ранд, извезано със злато по раменете, или на знамето, или си беше чисто ласкателство. Човекът със сигурност нямаше никакво основание да мисли за тях, че са нещо друго освен търговци, макар и добре облечени. — Тези диваци отново са се надигнали. Това е нова Айилска война. Завзеха стената посред нощ, преди някой да ги усети, и избиха всички, които вдигнаха ръка срещу тях, и ограбиха всичко с изключение на голите зидове.
— През нощта ли? — попита рязко Мат. — И часовоите ви са спели? Не сте държали будна стража толкова близо до враговете си? Дори айилците трудно биха ви превзели при добро пазене. — Лан го изгледа одобрително.
— Не, милорд. — Сивокосият мъж примигна към Мат, но отново се обърна да обясни на Ранд. Зелената връхна дреха на Мат беше достатъчно фина, за да мине за лорд, но палтото беше широко разкопчано и омачкано, сякаш спеше с него. — Ние… Имахме само по един пазач при всяка порта. Толкова време мина, откак за последен път сме виждали и един от тези диваци. Но този път… Това, което не отмъкнаха, подпалиха и ни оставиха да изгинем от глад. Алчни зверове! Благодарим на Светлината, че дойдохте, за да ни спасите, милорд, иначе всички щяхме да измрем тук. Аз съм Тал Нетин. Аз съм — бях, по-скоро — седлар. Добър майстор бях, милорд! Това е сестра ми Ария и нейният мъж, Андер Корл. Той прави чудесни ботуши.
— И хора отвлякоха, милорд — намеси се хрипливо жената. Малко по-млада от брат си, преди време тя сигурно бе изглеждала чаровна, но сега изтощението и тревогите така бяха набръчкали лицето й, че Ранд не допускаше, че повече ще се оправи. Съпругът й изглеждаше някак отнесен и сякаш не беше сигурен къде точно се намира. — Дъщеря ми, милорд, и сина ми. Отведоха всички млади хора, всички над шестнадесет години, и част от по-възрастните също. Казаха, че били гъй-не знам какво си, съблякоха ги съвсем голи посред улицата и ги подкараха като стадо. Милорд, можете ли… — Гласът й заглъхна и тя стисна очи пред очевидната невъзможност на това, за което напразно се надяваше. Едва ли беше възможно изобщо да види някога децата си.