Ковачница на мрак

Безжизнената дневна светлина погасваше. Лорд Драконъс ги водеше през срутени пролуки в стените, пряко през средата на селището. Конете вървяха уморени сякаш от скръб и дори мухите едва пълзяха по прашната шия на Бесра.

Когато баща му спря пред една внушителна сграда от камък и дърво, Аратан изпита трепет в душата си. Издигаше се някак по-самотна от всички останали, а сивият камък на гранитната й фасада беше изваян в безкрайни безсмислени шарки от нещо като кръгове или пръстени. Отрязаните краища на дървените мертеци, оформящи редица над ниската широка рамка на вратата и продължаващи до самите краища на предната стена, бяха резбовани в подобни фигури, като отпечатъци, оставени от дъждовни капки по кал. Три ниски стени се протягаха към зданието, всичките като че ли рухнали или срутени. Въздухът около сградата бе някак мъртъв и студен.

— А човек си въобразява, че мислите са си негови — каза Драконъс и се извърна, за да погледне незаконния си син.

Аратан примига.

Сержант Раскан зад него прошепна нещо като молитва и се покашля.

— Милорд, тази магия ли поразява умовете ни тогава?

— Светът около теб говори на твоя език — отвърна Драконъс. — Не може и да прави друго. Всичко, което виждаш, носи баграта на твоите думи. — Замълча, а след това изсумтя. — Обзалагам се, че никой от вас не забеляза цветята сред бурените или танца на бързолетите над стария извор. Или как небето, макар и само за миг, беше като най-чист порцелан.

Аратан нямаше желание да се обърне и да погледне към Ферен, спряла до Ринт. Гледаше баща си и се мъчеше да проумее смисъла на думите му.

— Ние сме поканени — отрони той.

— Да, Аратан. Започваш да разбираш проклятието на азатанаи.

— Джелеките не нападат повече тук.

Драконъс сви рамене.

— Виждаш ли нещо ценно?

На прага на странната изваяна на шарки къща вече стоеше фигура. Не висока, но тънка и доколкото Аратан можеше да различи, облечена оскъдно… и това облекло като че ли не беше нищо повече от дрипи, съшити от кожите на малки животни. Изведнъж гледката му се стори съвършена — съвършено изваяна, и нищо в нея не беше случайно. „Нищо никога не е случайно.“

Ринт проговори и гласът му прозвуча непохватен и груб сред неочаквано и деликатно съвършенство.

— Вдигаме ли лагер тук, лорд Драконъс? Споменахте за извор, а имаме нужда от вода.

Драконъс кимна.

— Конете ще ви го намерят, но ще лагеруваме извън селото, на хълма при кръстопътя напред.

Слезе от коня си.

Аратан го последва, като се мъчеше да не затрепери и да не се задъха. Въпреки цялото съвършенство наоколо въздухът, обкръжил изваяната къща, като че ли не можеше да изпълни дробовете му.