Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Да, искам, макар че знам всичко за него. Но нека бъда ясен: колкото и да падне пазарната цена, в момента не разполагам с пари, с които да купя земята. Смятам обаче да намеря, дори и това да ми отнеме известно време. Бих искал да ме държите в течение, ако има нещо ново. Мога ли да разчитам, че ще ме предупредите, ако цената се промени или се появи купувач?
Погълнат от мислите си, старецът гледа дълго незапалената цигара. Сетне се прокашля тихо и рече:
— Не се притеснявайте, имате време, парцелът няма да се продаде лесно, гарантирам ви. Накрая от агенцията ще се видят принудени да го предложат едва ли не даром, а това няма да стане скоро. Не бързайте, събирайте спокойно парите. Ако наистина искате земята.
Казах му телефонния си номер. Старецът го записа в омаслявено тефтерче с черна корица. След като го прибра в джоба на сакото си, се взира известно време в очите ми, сетне премести поглед върху белега на бузата ми.
Февруари свърши, някъде към средата на март времето поомекна и вече не беше толкова студено. Откъм юг задухаха топли ветрове. Дърветата напъпиха, в градината се появиха нови птици. В топли дни започнах да седя на верандата и да гледам градината. Една вечер ми се обади господин Ичикава. Каза, че земята на Мияваки още не била продадена, а цената била палнала малко.
— Обясних ви, още известно време няма да има промени — допълни той донякъде гордо. — Не се притеснявайте, оттук нататък цената ще започне да пада още повече. При вас какво ново? Събирате ли парите?
Същата вечер в осем часа отидох да си измия лицето и забелязах, че белегът като че е по-топъл. Допрях пръст и наистина усетих леко парене, каквото преди нямаше. Цветът също изглеждаше по-наситен, едва ли не морав. Почти без да дишам, се гледах дълго в огледалото — достатъчно дълго, за да започна да възприемам собственото си лице като нещо, което не ми принадлежи. Белегът се опитваше да ми каже нещо, искаше нещо от мен. Продължих да гледам себе си в огледалото, а отражението продължи да ме наблюдава безмълвно от огледалото.
Трябва на всяка цена да притежавам онзи кладенец. Каквото и да става, трябва да го притежавам.
Ето до какъв извод стигнах.
2.
Пробуждане от зимен сън
Това, че исках земята, нямаше, разбира се, да я направи моя. Сумата, която наистина можех да събера, клонеше към нула. Бяха ми останали малко от парите, които ми беше завещала майка ми, но те скоро щяха да се стопят за всекидневни нужди. Нямах работа, не притежавах нищо, което да предложа като гаранция. По света нямаше банка, която да отпусне заем на човек като мен ей така, за черните му очи. Трябваше да приложа магия, за да си набавя парите. И то бързо.
Една сутрин отидох до станцията на метрото и купих десет лотарийни билета с поредни номера. С кабарчета ги забодох на стената в кухнята и ги гледах всеки ден. Понякога седях по цял час на стола, вторачен в билетите, сякаш очаквах върху тях да се появи таен код, който мога да видя единствен аз. След като прекарах няколко дни така, внезапно ми хрумна: никога няма да спечеля от лотарията.
Не след дълго вече го знаех със сигурност. Нещата в никакъв случай нямаше да се решат толкова лесно — като си купя няколко лотарийни билета и чакам да излезе тиражът. Трябваше да намеря парите със собствени усилия. Свалих билетите и ги хвърлих. После застанах пред огледалото в банята и се взрях в дълбините му. Все трябва да има начин, казах на самия себе си в огледалото, но отговор, разбира се, не последва.
Уморен от постоянното пребиваване в къщата насаме с мислите си, започнах да се разхождам из квартала. Три-четири дни продължих тези безцелни разходки и когато се уморих и от квартала, взех метрото до Шинджуку. Усетих подтика да отида в центъра на града, докато минавах покрай станцията на метрото. Казах си, че понякога е по-ползотворно да обмисляш нещата в различна обстановка. Спомних си освен това, че много отдавна не съм се качвал на метрото. Докато пусках парите в автомата за билета, всъщност изпитвах притеснението, което ни обзема винаги когато правим нещо непознато. Кога за последно съм вървял по улиците на града? Вероятно преди цели шест месеца, в деня, когато проследих мъжа с калъфа за китара от западния вход на гара Шинджуку.
Навалицата в метрото ми подейства потискащо. Останах без дъх при вида на потока от хора, чак сърцето ми започна да бие леко ускорено — сега дори не бе най-натовареният час! В началото едвам се провирах през блъсканицата. Това тук бе не толкова тълпа, колкото разбушувал се бързей, потоп, който отнася къщите. Повървях само няколко минути и усетих потребност да успокоя нервите си. Влязох в едно кафене на булеварда и седнах до голямата витрина. Беше още преди обяд и заведението не беше пълно. Поръчах си чаша какао и разсеяно загледах минувачите отвън.