Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Вълните се разбиваха в скалите долу, сякаш морето нямаше да се успокои, докато чудовищната му настойчивост не подкопаеше двореца и не го вземеше във водната си прегръдка.
Еолаир прекара остатъка от следобеда, разхождайки се из високите просторни коридори и подредените градинки на Санселан Махистревис. Макар че сега бе дворец на херцога на Набан, някога крепостта била седалище на империя на хората от цялата Остен Ард; и въпреки че миналото му значение днес беше позабравено, все пак дворецът пазеше старата си слава.
Кацнали на скалистото чело на връх Санселан, западните стени на двореца гледаха към морето, което открай време бе душата на Набан — всички благороднически домове на Набан използваха водни птици като символи на своята власт: рибарчето на Бенидривайн, който бе предшественик на сегашния херцог, морският орел на Преван и албатросът на Ингадарин; даже чаплата на Сулис, която веднъж за кратко време се развявала в Хейхолт.
На изток от двореца, надолу по полуострова, се простираше шумният и претъпкан град Набан. Сградите се боричкаха за място по многобройните хълмове и оредяваха с разширяването на полуострова, който преминаваше в ливадите и фермите на Езерната област. Набан бе владял целия известен свят, но сега териториите му се бяха свили до това херцогство на полуострова и огърлица от няколко острова. Но някога, не толкова отдавна, мантията на набанските императори бе покривала целия свят: от соленоводния Вран до най-далечните владения на ледения Римърсгард. В онези дни устремът на пеликана и атаките на чаплата и чайката носели плячка, която си струвала риска.
Еолаир влезе в Залата с фонтаните, където бликащите блестящи струи се извиваха и смесваха във фина мъгла под отворената решетка на каменния покрив, и се зачуди дали у набанците все още е останала някаква стръв за битки, или просто са се примирили с постепенното си отслабване, така че провокациите на Елиас имаха за цел само да ги накарат да се затворят още по-плътно в своята красива нежна черупка. Къде бяха сега великите мъже, изваяли Набанската империя от грубия камък на Остен Ард — мъже като Тиагарис и Анитулз?…
„Разбира се — помисли си той, — и Камарис“ — човек, който, ако имаше по-голямо желание да му служат, отколкото да служи, щеше да държи света укротен в шепата си. Камарис наистина бе могъщ човек.
„И кои сме ние, хернистирците, че да говорим? — помисли си той. — След Херн Велики какви други силни мъже са израснали в нашите земи на запад? Техтаин, който отнел Хернистир от Сулис? Може би. Но кой друг? Къде е хернистирската Зала с фонтани, къде са нашите величествени дворци и църкви?“
„Разбира се, в това е разликата. — Той погледна между пръските на фонтаните към стройната кула на катедралата «Санселан Ейдонитис», седалището на лектора и Майката Църква. — Ние не поглеждаме към планинските потоци, за да си кажем: как да докарам това нещо у дома? Ние строим домовете си до потока. Нямаме бог без лице, който да прославяме с кули по-високи от дърветата в Сиркоил. Ние знаем, че боговете живеят в дърветата, в земната твърд и в реките, които текат по-високо от всеки фонтан и се спускат от планините Грианспог“.
„Ние никога не сме искали да владеем света. — Той се усмихна на себе си, спомняйки си Тайг в Хернисадарк — дворец, който бе направен не от камък, а от дърво: с дървено сърце, за да прилича на сърцата на своите обитатели. — Наистина, сега искаме само да ни оставят на мира. И въпреки това, при всичките тези години на експанзия, може би тези набанци са забравили, че понякога трябва да отстояваш завладяното с оръжие в ръка“.
Докато излизаше от Залата с фонтаните, Еолаир от Над Мулах се сблъска с двама стражи, които влизаха.
— Проклет планинец — каза единият. Гледаше дрехите му и вързаната на конска опашка коса.
— Е, знаеш как е — отвърна другият. — От време на време овчарите трябва да идват, за да видят какво е това град.
— И как е моята малка племенница Мириамел, графе? — попита херцогинята. Еолаир беше седнал от лявата й страна до главното място на масата. Флуриен, като по-скорошен гост и изтъкнат син на Набан, заемаше почетното място от дясната страна на херцога.
— Изглежда добре, мадам.
— Виждаше ли я често, докато беше в двора на Върховния крал? — Херцогиня Несаланта се наведе към него и повдигна изящно изрисуваните си вежди. Беше поразително хубава зряла жена, макар че Еолаир не можеше да определи колко от тази хубост се дължи на опитните ръце на нейните фризьорки, шивачки и прислужнички. Несаланта беше точно този тип жена, която можеше да изкара Еолаир, който не бе чужд на компанията на нежния пол, от равновесие. Беше по-млада от съпруга си — херцога, но бе вече майка на пораснал мъж. Кое се дължеше на трайната й красота и кое бе изкуствено? Всъщност какво значение имаше? Несаланта бе властна жена и само самият Леобардис имаше по-голямо влияние от нея върху делата на народа.