Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Не съм бил често в компанията на принцесата, херцогиньо, но няколко пъти имах възможност да разговарям с нея на вечеря. Беше възхитителна, както винаги, но мисля, че вече изпитваше носталгия по Меремунд.
— Хм. — Херцогинята лапна една хапка, след което изискано облиза пръстите си. — Интересно, че го споменавате, графе. Току-що научих, че се е върнала в замъка в Меремунд. — Тя повиши глас: — Отец Диниван?
На няколко места по-нататък един млад свещеник надигна глава от чинията си. Въпреки че темето му беше избръснато по манастирските канони, косите, които оставаха, бяха дълги и къдрави.
— Да, мадам? — отзова се той.
— Отец Диниван е частен секретар на Негово преосвещенство лектора Ранесин — обясни Несаланта. Хернистирецът си придаде вид на впечатлен и Диниван се засмя.
— Не мисля, че това се дължи на някакъв изтъкнат ум или талант от моя страна — каза той. — Лекторът взима и заблудени овце при себе си. Уредникът Велигис много се ядосва: „Санселан Ейдонитис не е кошара“, казва той на лектора, но Негово преосвещенство само се усмихва и отговаря: „Нито пък Остен Ард е детска забавачница, но милостивият Бог позволява на децата си да живеят там, въпреки техните лудории“. — Диниван зашава с гъстите си вежди. — Трудно е да се спори с лектора.
Еолаир се усмихна, а херцогинята попита:
— Вярно ли е, че когато си видял краля, той ти е казал, че Мириамел е заминала за Меремунд?
— Да, така ми каза — каза Диниван, този път с по-сериозен тон. — Каза ми, че се била разболяла и придворните лекари й препоръчали морски въздух.
— Съжалявам да чуя това. — Еолаир гледаше към херцога и стария сър Флуриен, които тихо разговаряха сред глъчката на вечерята. „За изискани хора набанците твърде много обичат да говорят високо, докато се хранят“ — помисли си той.
— Е — заяви Несаланта и се облегна в стола, докато един прислужник чевръсто постави пред нея купичка за измиване на пръстите, — това доказва, че не може да принуждаваш хората да бъдат това, което не са. Мириамел, разбира се, има набанска кръв, а нашата кръв е солена като морето. Нас не могат да ни отделят от брега. Всеки камък тежи на мястото си.
„Какво — помисли си графът — се опитваш да ми кажеш, скъпа мадам? Да си стоя в Хернистир и да оставя твоя съпруг и херцогството ти на спокойствие? Да се върна при себеподобните си?“
Еолаир замислено наблюдаваше Леобардис и Флуриен. Знаеше, че го бяха надхитрили: нямаше деликатен начин да пренебрегне херцогинята и да се включи в разговора им. Междувременно старият Флуриен обработваше херцога, предавайки му ласкателствата на Елиас. А може би заплахите? Не, най-вероятно не. Елиас не би изпратил гордия Флуриен с подобна задача. Ако възникнеше подобна необходимост, той имаше на разположение главния министър Гутулф.
Примирен, той бъбреше с херцогинята, но умът му не беше в разговора им. Вече бе сигурен, че тя знае за неговата мисия и е против нея. Херцогинята обичаше Бенигарис повече от себе си, а той упорито избягваше Еолаир през цялата вечер. Несаланта бе амбициозна жена и несъмнено смяташе, че за Набан ще е по-добре, ако се подчинява на властта на Еркинланд — дори на един тираничен и властен Еркинланд, — отколкото на езичниците от Хернистир.
„А тя — внезапно осъзна Еолаир — има и дъщеря за женене, лейди Антипа. Може би интересът й към здравето на Мириамел не е само загриженост от страна на добрата леля към нейната племенница“.
Знаеше, че дъщерята на херцога вече е обещана на барон Девазалес, суетен млад благородник, който точно в този момент мереше силата на ръката си с Бенигарис сред локвичка вино в далечния край на масата. Но може би Несаланта се целеше по-нависоко.
„Ако принцеса Мириамел не се омъжи или не може да се омъжи — размишляваше Еолаир, — тогава вероятно херцогинята се надява Фенгболд да се ожени за дъщеря й. Графът на Фолшайър ще е много по-добра партия, отколкото някакъв второразреден набански барон. И тогава херцог Леобардис ще бъде здраво свързан с Еркинланд“.