Повелител на сенките [bg]

— На пода си — отбеляза Тай, поглеждайки към него.

Не можеше да го отрече. След като приключиха в лечебницата, двамата с Алек бяха отишли в стаята на Ливи, а после Алек бе излязъл, за да нагледа децата, и тогава Кит беше останал само Магнус — седнал тихичко до Ливи, той я преглеждаше от време на време, за да види дали се оправя. Както и Тай, облегнат на стената, впил поглед в сестра си, без да мига. На Кит му се бе сторило, че се намира в болнична стая, в която няма право да бъде.

Беше излязъл и спомняйки си как Тай бе спал на пода пред стаята му през първите мудни в Лос Анджелис, се беше свил върху износения килим, без да очаква да успее да заспи. Дори не помнеше кога е потънал в сън, но очевидно го беше направил.

Надигна се и седна.

— Чакай…

Ала Тай вече беше поел по коридора, сякаш изобщо не го беше чул. След миг Кит скочи на крака и го последва.

Не беше съвсем сигурен защо. Та той почти не познаваше Тиберий Блекторн, помисли си, докато Тай завиваше почти слепешком зад ъгъла и поемаше по стълбите. Почти не познаваше и сестра му. Пък и те бяха ловци на сенки. А Тай искаше двамата с него да сформират детективски екип, което беше абсурдно. Определено нещо, към което той не проявяваше никакъв интерес, каза си, когато стълбището стигна до малка площадка пред очукана стара врата.

Освен това навън вероятно беше студено, помисли си, докато Тай отваряше вратата и да, през нея нахлу влажен, мразовит въздух. Тай потъна в студа и сенките отвън и Кит го последва.

Отново се намираха на покрива, макар че, за негова изненада, вече не беше нощ; беше ранно утро — сиво и тежко, с облаци, трупащи се над Темза и катедралата „Сейнт Пол". Шумовете на града се издигаха до тях, напрежението на милиони хора, които вършеха ежедневните си задължения, без да подозират за съществуването на ловците на сенки, без да подозират за магията и опасностите, които ги заобикаляха. Без да подозират за Тай, който се беше приближил до парапета около централната част на покрива, зареял поглед над града, вкопчен в железните декоративни лилии.

— Тай. — Кит се приближи до него и Тиберий се обърна, така че сега беше с гръб към парапета. Раменете му бяха напрегнати и Кит спря, защото не искаше да навлиза в личното му пространство. — Добре ли си?

Тай поклати глава.

— Студено — каза, а зъбите му тракаха. — Студено ми е.

— Тогава защо не се приберем вътре — предложи Кит. — Там е по-топло.

— Не мога. — Гласът на Тай звучеше така, сякаш идваше от много дълбоко вътре в него, ехо, потопено наполовина във вода. — Да стоя в онази стая… не можех… то беше…

Той поклати глава с безсилно раздразнение, да не може да открие правилните думи, беше истинско мъчение.

— Ливи ще се оправи — каза Кит. — До утре напълно ще се възстанови. Магнус ни обеща.

— Ала вината е моя. — Тай беше притиснал гръб в перилата, но те като че ли не можеха да го подкрепят. Той се плъзна бавно надолу, докато не седна на земята, притиснал колене до гърдите си. Дишаше тежко и се клатеше напред-назад, вдигнал ръце до лицето си, сякаш за да отмахне паяжини или да пропъди досадни мухи. — Ако бях неин парабатай… исках да отида в Сколоманса, но това няма значение… единствено Ливи има значение…