Повелител на сенките [bg]

— Анабел изглежда толкова тъжна — каза Ема. — Толкова тъжна.

Лежаха един до друг на леглото в къщурката. То беше много по-удобно от леглата в Института, в което имаше известна доза ирония, като се имаше предвид, че това бе къщата на Малкълм. Джулиън предполагаше, че дори убийците имат нужда от обикновени дюшеци и в действителност не спят върху платформи, направени от черепи.

— Искаше да се откажа от Черната книга — обясни Джулиън. И двамата лежаха по гръб, Ема — облечена в пижамата, която беше купила в градчето, а Джулиън — по анцуг и стара тениска. Леглото не беше много широко и раменете и стъпалата им се докосваха. Не че Джулиън би се отместил, дори да можеше. — Каза, че тя носела само злини.

— Но ти не смяташ, че трябва да се откажем.

— Не мисля, че имаме избор. Пък и Книгата вероятно ще е на по-сигурно място в Светлия двор, отколкото където и да било в нашия свят. — Той въздъхна. — Каза също така, че е говорила с пискитата по тези места. Ще трябва да пратим съобщение на другите, да видим дали знаят начини за залавяне на пискита. Да хванем някое от тях и да открием какво знаят.

— Добре. — Гласът на Ема затихваше, очите й се затваряха. Джулиън почувства същото изтощение да залива и него. Денят беше невероятно дълъг. — Можеш да им пуснеш съобщение от моя телефон.

Джулиън не беше успял да включи телефона си да се зареди, тъй като нямаше подходящия адаптор. Неща, за които ловците на сенки не мислеха.

— Според мен не бива да казваме на другите, че сме видели Анабел — рече той. — Още не. Ще пощуреят, а първо искам да видя какво ще научим от пискитата.

— Трябва да им кажем поне, че Тъмният крал е помогнал на Малкълм да се сдобие с Черната книга — настоя Ема сънено.

— Ще им кажа, че сме го прочели в дневника му.

Изчака да види дали Ема ще възрази, но тя вече потъваше в сън. Той също почти заспиваше. Ема беше тук, до него, така, както трябваше да бъде. Даде си сметка колко зле беше спал през последните няколко седмици без нея.

Не беше сигурен дали се бе унесъл, нито за колко дълго. Когато очите му се отвориха, видя приглушеното сияние на огъня в камината, превърнал се почти в жарава. Усещаше Ема до себе си, ръката й — преметната през гърдите му.

Той се вкамени. Трябва да се беше обърнала в съня си. Беше се сгушила до него. Усещаше ресниците й, лекия й дъх, до кожата си.

Тя промълви нещо и завъртя глава до шията му. Преди да се пъхнат в леглото се беше страхувал, че ако я докосне, ще бъде връхлетян от същия смазващ волята копнеж, който бе почувствал в Светлия двор.