Повелител на сенките [bg]

Изправи се, изписквайки от изненада, и листовете се разхвърчаха. Вземи се в ръце, заповяда си. Невъзможно бе предводителят на Дивия лов да стои пред прозореца й.

Примига и отново погледна. Гуин все още си беше там и когато се приближи до прозореца, тя видя, че се рее във въздуха край перваза, възседнал огромен сив жребец. Носеше дрехи от тъмнокафява кожа, а от шлема с рогата нямаше и следа. Изражението му беше сериозно и любопитно.

Направи й знак да отвори. Даяна се поколеба, а после свали резето и повдигна прозореца. Не беше нужно да го пуска да влезе, каза си. Можеха да говорят на перваза.

Хладен въздух нахлу в стаята, носейки мирис на борове и утро. Разноцветните му очи бяха приковани в нея.

— Милейди — каза той. — Надявах се да дойдеш да пояздиш заедно с мен.

Даяна прибра кичур коса зад ухото си.

— Защо?

— Заради удоволствието от компанията ти. — Очите му се плъзнаха по нея. — Виждам, че си богато облечена в коприна. Да не би да очакваш друг гост?

Даяна поклати развеселено глава. Е, пижамата наистина беше хубава.

— Изглеждаш прекрасно — каза той. — Аз съм щастливец.

Вероятно не лъжеше. Не бе в състояние да излъже.

— Не можа ли да уредиш тази среща предварително? — попита го. — Да ми изпратиш съобщение, може би?

Гуин изглеждаше озадачен. Имаше дълги мигли и квадратна брадичка… приятно лице. Красиво лице. Даяна обикновено се опитваше да не мисли за тези неща, тъй като те носеха само неприятности, но сега то бе по-силно от нея.

— Едва призори научих, че си в Идрис — отвърна той.

— Но на теб ти е забранено да бъдеш тук! — Даяна хвърли притеснен поглед нагоре-надолу по улицата. Ако някой го видеше…

Гуин се усмихна широко.

— Стига копитата на коня ми да не докоснат земята на Аликанте, няма да бъде вдигната тревога.

И все пак, в гърдите й се беше спотаило напрежение. Канеше я на среща и тя не можеше да се преструва, че не е така. И макар че искаше да отиде, страхът — онзи отколешен страх, който вървеше редом с недоверието и скръбта — я възпираше.

Той протегна ръка.

— Ела с мен. Небето ни очаква.

Даяна го погледна. Не беше млад, но не изглеждаше и стар. Сякаш нямаше възраст, както се случваше с елфите понякога и макар да изглеждаше солиден и вглъбен в себе си, носеше обещание за въздух и небе. Кога друг път ще имаш възможност да яздиш елфически кон, запита се Даяна. Кога друг път ще имаш възможност да летиш?

— Толкова ще загазиш — прошепна тя, — ако те заловят тук.

Гуин сви рамене, все така протегнал ръка.

— В такъв случай, идвай.

И Даяна се покатери през прозореца.