Диамантен меч, дървен меч [bg]

Гобленът още тлееше. Императорът мълчаливо се взираше в обезобразените трупове. За първи път мечовете на имперската стража бяха опитали вкуса на магьосническа кръв. Дворецът бе замръзнал в тих ужас, даже владетелят още не смееше да пророни и звук.

Адептите на Дъгата бяха мъртви. Дотук добре. Мъртви бяха и четиримата Волни - всеки от тях бе скъп колкото живото си тегло в злато.

Война.

Отвратителен като гол охлюв животински страх се плъзна по гърба на Императора.

Войната бе започнала. Войната с могъщата Дъга. С вълшебниците, с които плашеха непослушните деца. И не напразно. Сежес сама можеше да надвие цяла армия. Двамина Върховни магове бяха в състояние да изтрият от лицето на земята цели градове. А обединените ордени...

Който започва дело със страх, по-добре да се надене на собствения си меч! - припомни си той цитат от древен трактат по военно изкуство. „Богове, колко кръв..."

Погледът на Императора се плъзна по един от маговете. Мечът на гвардееца бе разсякъл гръдния кош, а в дъното на ужасната рана сърцето още туптеше.

„Тоя още жив ли е?!"

Стените на двореца бяха обкичени с оръжие. Владетелят припряно грабна богато инкрустиран със злато боен тризъбец и промуши тялото. То даже не потръпна - вълшебникът бе мъртъв, агонизираше единствено сърцето му. Стоманените остриета се забиха в пода. Съскане, от раната бликна зелена пяна.

Отскочил назад, Императорът като в унес наблюдаваше трансформацията. Беше чувал за това - маговете се подлагаха на специални заклинания, така че след насилствена смърт да се превърнат в отвратителни твари. Така отмъщаваха на убиеца. Налагаше се да ги довършва втори път.

Сгърчи се от омерзение, но добросъвестно прониза веднъж убиваните си врагове. В трупа на последния тризъбецът се заклещи. Императорът не понечи да изтръгва оръжието. Остави го така, обърна се и тръгна по смълчаните коридори.

С жест заповядваше на втрещените стражници да го следват. Воините-човеци бяха изумени, някои вероятно още не бяха разбрали какво се е случило. Подчиняваха се колебливо - „Такова нещо май няма в устава..." -ала владетелят бе техен върховен командир. Тръгваха.

Императорът се стараеше да не ги поглежда в лицата. Не искаше да мисли колцина от тях щяха да доживеят до утрешния ден. Бе време да престане да мисли за войниците като за хора. Те бяха оръжия, изпълнители на неговата воля. Говорещи оръжия. Нищо повече.

Ако бе съдено, ако бе писано и орисано - щеше да загине заедно с тях. Жив в ръцете на Дъгата нямаше да се даде. Но и просто да умре също не биваше. За некромантите на Седмоцветието ходеха най-различни ужасяващи слухове. И обикновено мълвата се оказваше истина.

- Стотник! - извика Императорът, когато влезе в Малката тронна зала начело на трийсетина войници. - Стотникът на охраната и капитана на Волните при мен!

Кер-Тинор още не бе оздравял, вместо него командир на телохранителите бе станал един десетник, чието старшинство се определяше според никому неведомата вътрешна йерархия на Волните.