Произход на политическия ред [bg]

В своя важна статия икономистът Мансър Олсън представя прост модел на политическо развитие. Светът първоначално се управлява от „скитащи бандити", каквито са различните военачалници в началото на XII в. в Китай или тези в Афганистан и Сомалия в началото на XXI в. Тези бандити са абсолютни грабители и се стремят да измъкнат колкото е възможно повече средства от населението, често за много кратко време, за да потърсят други жертви. В определен момент някой бандит изпъква като по–силен от останалите и се утвърждава като лидер: „Тези насилствени предприемачи, разбира се, не наричат себе си бандити, а – напротив – приемат и удостояват потомците си с благороднически титли. Понякога дори претендират, че управляват в качеството си на Божи помазаници.“ С други думи, кралят, който твърди, че има законно право да управлява, е просто „стационарен бандит" с не по–различни мотиви от тези на скитащите бандити, които измества. Стационарният бандит обаче осъзнава, че може да забогатее още повече, ако вместо да разчита на краткосрочни грабежи, осигури стабилност, ред и други обществени блага на обществото си, като по този начин го направи по–богато и склонно към по–високи данъци в дългосрочен план. От гледна точка на управляваните това е напредък в сравнение със скитащите бандити. Но „абсолютно същият рационален личен интерес, който кара скитащия бандит да се установи и да управлява своите поданици, го кара също така да извлича възможно най–голяма сума от обществото за себе си. Той ще използва монопола си върху насилствени мерки, за да придобие максимално количество пари чрез данъци и други форми на изнудване".

Олсън изтъква, че има ниво на данъчно извличане, до което стационарният бандит може да максимизира приходите си, подобно на монополните цени в микроикономиката. Ако нивата превишат тази граница, те подкопават стимулите за производство, вследствие на което общите данъчни приходи спадат. Олсън твърди, че авторитарните владетели облагат максимално високо, но демократичните управници искат да се харесат на „средностатистическия избирател", който носи основната тежест на данъчното облагане, и облагат на по–ниски нива, отколкото техните автократични колеги.

Схващането на Олсън за владетелите като стационарни бандити, които измъкват колкото е възможно повече от обществото под формата на данъци, освен ако не са политически възпрепятствани по някакъв начин, е привлекателно цинична концепция за начина, по който функционира едно управление. То до голяма степен съвпада с опитите на икономистите да разширят своя модел на рационално, максимизиращо полезността поведение в политическата сфера и да разглеждат политиката единствено като продължение на икономиката. То отлично съответства и на антиетатистките традиции на американската политическа култура, която винаги се е отнасяла към управлението и данъчното облагане с голямо подозрение. То предлага също така елегантен предсказуем модел на политическата икономика и на политическото развитие, значително разширен от други социолози през последните години.