Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Накъдето и да се обърнех, все бях закъснял. Каква бъркотия. Какъв гаден ужас! — Тренъроу започна ненужно да събира няколко листа, да ги подрежда в купчинка и да ги потупва, за да ги изравни. Огледа стаята с любов. След това каза: — Исках това за нея. Не можех да й предложа Гъл Котидж. Каква нелепа мисъл. Но тя щеше да дойде тук. Онкозимът можеше да направи това възможно, затова бе двойно добър. Можеш ли да разбереш това? Хора, които иначе ще умрат, да живеят и бъдат излекувани, а майка ти и аз най-сетне да бъдем заедно. Исках това за нея. — Той хвана листовете с една ръка, а с другата отвори средното чекмедже на бюрото си. — Ако тогава съществуваше онкозимът, щях да го спася, Томи. Без колебание. Без да се замисля. Независимо от чувствата ми към майка ти. Надявам се да ми вярваш. — Сложи листовете в чекмеджето и подържа ръката си върху тях. — Тя знае ли за това?
Линли си помисли за баща си, който тогава чезнеше. Помисли си за майка си, която се опитваше да прави каквото може с живота си. Помисли си за брат си, който бе израснал сам в Хауенстоу. Помисли си за Тренъроу. Отговори с усилие:
— Не знае.
— Слава богу! — Ръката на Тренъроу се плъзна в чекмеджето, след това се показа. Убит блясък на метал. Държеше револвер. — Слава богу — повтори той и го насочи към Сейнт Джеймс.
— Родерик! — Линли гледаше втренчено оръжието. През ума му се стрелнаха диви мисли, абсолютно несвързани. Покупка от черния пазар, останал от войната, оръжейната в Хауенстоу. Разбира се, че се беше приготвил за този момент. От дни му даваха сигнали. Въпросите, срещите, обажданията им. — Родерик, за бога!
— Да — рече Тренъроу. — Предполагам, че е точно така.
Томас бързо премести погледа си. Лицето на Сейнт Джеймс не се беше променило — не показваше дори сянка от чувство. Линли улови с периферното си зрение някакво движение и отново погледна към пистолета. Пръстът на Тренъроу се плъзгаше към спусъка.
Внезапно пред него пак се появи онази възможност — тематично повторение, което не можеше да избегне. Беше всяко негово гадно желание, поднесено му на тепсия.
Имаше само частица от секундата, за да вземе решение. „Избирай“, каза си яростно той. И го направи.
— Родерик, не можеш да се надяваш…
Думите на Линли бяха прекъснати от изстрела на пистолета.
Дебора притисна пръсти в кръста си, за да поотпусне уморените си мускули. В стаята беше топло и въпреки че прозорецът беше открехнат, димът от цигарите на Хари Камбри правеше въздуха зловонен, дразнещ очите и задушен.
Всички в офиса продължаваха работата си. От време на време звъняха телефони, тракаха клавишите на компютрите, отваряха се и се затваряха чекмеджета, подът скърцаше под стъпките. Дебора беше прегледала съдържанието на цял един от шкафовете, но не постигна нищо, освен три порязвания от хартия между пръстите и петна от печатарско мастило по дланите. От звуците, които издаваше Хари Камбри — стонове, въздишки и измърморени ругатни, — не личеше да има по-добър късмет.
Тя потисна една прозявка. Чувстваше се напълно изцедена. Беше спала само час или два след зазоряване, но дори тогава накъсаните сънища я бяха оставили физически изтощена и емоционално износена. Усилието да не мисли за предишната нощ бе взело своята дан. Сега искаше само да спи, отчасти като помощ, но главно като бягство. Още докато си мислеше за това, клепачите й натежаха. Дъждът барабанеше приспивно по покрива, в стаята беше топло, а мърморенето на гласовете — толкова успокояващо…
Вой на сирени долу на улицата я разсъни внезапно. Първо една, после втора. Секунди по-късно и трета. Джулиана Вендейл стана от бюрото си и отиде до прозореца. Дебора се приближи до нея, докато Хари Камбри се изправяше на крака.
Една линейка свиваше от Пензънс Роуд по Пол Лейн. На известно разстояние пред нея, точно където Пол Лейн започваше да се изкачва по хълма, две полицейски коли се движеха бързо през дъжда. Едновременно с това един телефон в офиса иззвъня. Джулиана се обади. Разговорът бе главно монолог. Нейните отговори бяха кратки и се състояха само от:
— Кога?… Къде?… Смъртоносно?… Добре. Да. Благодаря.
Тя затвори и каза на Камбри:
— У Тренъроу е имало стрелба.
Дебора имаше време само колкото да предусети опасността и да каже:
— Тренъроу? — И Хари Камбри се размърда.
Той се хвърли към вратата, като пътьом грабна два фотоапарата и мушама. Отвори рязко и кресна през рамо на Джулиана Вендейл: