Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Изнесоха ли някого?
— Тц.
Дебора огледа предната част на вилата, като разблъскваше мъжете и търсеше някакъв знак. Той беше добре, нищо му нямаше, трябваше да бъде между тях. Не можеше да го намери. Започна да си пробива път през зяпачите към полицейската лента. Детски молитви се надигнаха към устните й и замряха неизказани. Пазареше се с Бога. Молеше го да бъде наказана по друг начин. Молеше за разбиране. Признаваше грешките си.
Пъхна се под лентата.
— Не, не може, госпожице! — Полицаят, който спореше с Камбри, излая командата от десет крачки разстояние.
— Но това е…
— Останете на мястото си! — кресна той. — Да не сте на панаир!
Без да мисли, Дебора се хвърли напред. Нуждата да разбере какво се е случило засенчваше всичко останало.
— Ей, вие! — Полицаят тръгна към нея и се приготви да я избута обратно в тълпата. В това време Хари Камбри се стрелна покрай него и хукна нагоре по алеята. — По дяволите! — викна полицаят. — Ей! Камбри!
След като бе изпуснал единия, нямаше намерение да изпусне и другия. Той сграбчи Дебора за ръката и махна на един автомобил панда, който току-що бе спрял до него.
— Хванете тая — викна той на полицаите в колата. — Другият се промъкна покрай мен.
— Не! — Дебора се замъчи да се освободи, а в гърдите й се надигаше гняв от собственото й безсилие. Не можеше дори да се отскубне от ръката на полицая. Колкото повече му се съпротивляваше, толкова по-непреклонен ставаше той.
— Госпожице Котър?
Тя се извърна рязко. В момента дори и някой ангел не можеше да бъде по-приятна гледка от преподобния господин Суини. Облечен в черно, той стоеше под огромен като палатка чадър и примигваше тържествено към нея през дъжда.
— Томи е във вилата — рече тя. — Господин Суини, моля ви!
Свещеникът се намръщи и погледна алеята с присвити очи.
— О, боже! — Дясната му ръка се поразтвори и сви върху дръжката на чадъра, докато премисляше възможностите. — О, боже! Да. Разбирам. — Последното като че ли показваше, че е взел решение. Господин Суини се изпъна в пълния си ръст, не повече от метър й седемдесет, и каза на полицая, който продължаваше да държи решително Дебора за ръката. — Разбира се, познавате лорд Ашъртън — каза авторитетно той. Тонът щеше да изненада повечето от енориашите му, които никога не го бяха виждали толкова сериозен, освен сред нанрънелските актьори, когато нареждаше на Касио и Монтано да вдигнат шпагите си. — Това е годеницата му. Пуснете я да мине.
Полицаят изгледа омърляната Дебора. Изражението му ясно показваше, че не вярва да има някаква връзка между нея и някого от семейство Линли.
— Пуснете я — повтори господин Суини. — Аз сам ще я придружа. Може би трябва да бъдете повече загрижен за журналиста, отколкото за тази млада дама.
Полицаят отново погледна скептично Дебора. Тя чакаше с трепет решението му.
— Добре. Вървете. Но не се пречкайте.
Устните на Дебора оформиха думата „благодаря“, макар че само част от мозъка й осъзна, че я е изрекла. Останалата беше заета от предчувствия и страх.
— Моля те, не Томи! — прошепна тя. — Не така. Моля те! Бих понесла всичко друго.
— Хайде, всичко ще бъде наред — промърмори разсеяно господин Суини. — Наистина. Ще видите.
Минаха между смачканите ралици, докато си проправяха път по тясната алея към предната част на вилата. Дъждът беше поотслабнал, но Дебора вече беше мокра до кости, така че чадърът на господин Суини не означаваше нищо за нея. Тя потрепери и се притисна до ръката му.
— Ужасна работа — рече господин Суини, сякаш в отговор на потреперването й. — Но всичко ще се оправи. След мъничко ще видите.
Дебора чу думите, но не бе толкова глупава, че да им повярва. Вече нямаше шанс за оправяне. Подигравателната вълна от възмездия винаги помиташе живота на човека, когато най-малко биваше подготвен за това. Нейното време беше дошло.
Въпреки многото хора по двора, бе необичайно тихо, когато наближиха вилата. Пращенето на полицейската радиостанция беше единственият шум — една диспечерка даваше наставления на полицаите недалеч от сцената. На кръговата алея под глоговото дърво бяха паркирани под странни ъгли три полицейски коли, сякаш шофьорите им бяха изхвръкнали от тях, без да си направят труда да се загрижат къде и как са спрели. На задната седалка на една от тях Хари Камбри крещеше приглушено на сърдит полицай, който като че ли го беше приковал с белезници за вътрешността на колата. Когато видя Дебора, Камбри се напъна да покаже лицето си през прозореца.