Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Остани на телефоните!
Докато трополеше надолу по стълбите, премина друга полицейска кола. Без да обръщат внимание на дъжда, клиентите на „Котвата и розата“, както и някои от обитателите на Пол Лейн започнаха да излизат от сградите и да се вливат в преследването. Хари Камбри беше заклещен между тях и се мъчеше да си проправи път през тълпата, а фотоапаратите се удряха в бедрата му. Дебора гледаше от прозореца. Търсеше ги напразно — една руса и една чернокоса глава. Със сигурност трябваше да са сред тълпата. След като чуеха името Тренъроу, щяха да се отправят към вилата.
Един глас от улицата изрева:
— Не знам! Май е мъртъв!
Думите й подействаха като електрически ток. Когато ги чу, Дебора видя лицето на Саймън. Спомни си как бе погледнал Томи — с мрачна решителност, — преди да го отведе от офиса. После си помисли с ужас: „Отишли са при Тренъроу.“
Изхвръкна от стаята и хукна надолу по стълбите. Разбута тълпата, която все още стоеше на вратата, и излезе със залитане навън. Дъждът я запердаши. Минаваща кола наду клаксона. Гумите й минаха през една локва и изпратиха във въздуха облак от пръски. Но Дебора не забелязваше нищо. Усещаше само нуждата си да намери дома на Тренъроу и страха от стрелбата.
През последните три години Линли само бе намеквал за дисхармонията в живота си. И дори тогава го правеше с действия, а не с думи. Решение да прекара Коледата с нея, а не със семейството си; писмо от майка му, останало неотворено със седмици; телефонно съобщение, на което така и не бе отвърнал. Но докато вървяха към заливчето същия следобед, той й каза, че е изоставил всичко: враждебността, дисхармонията, горчивината, гнева. Ако сега се беше случило нещо, щеше да бъде направо извратено. Не мъртъв. Не!
Думите я понесоха към склона на хълма. Дъждовна вода, стичаща се от един покрив без улуци, я удари по бузите и я заслепи за момент. Тя се спря, за да си проясни зрението, а тълпата около нея се движеше, тичаше към сините светлини в далечината. Въздухът бе оживял от предположения за смъртта. Ако имаше труп, който да бъде видян, или кръв, която да бъде помирисана, тук бяха хората, достойни да изпълнят задълженията.
На първата пресечка една внушителна лелка, която дърпаше за ръката ревящо момченце, я блъсна към изпотените прозорци на кафене „Талисман“.
— Внимавай къде вървиш! — кресна й яростно жената. Беше с римски сандали, завързани чак до коленете. Тя дръпна момченцето към себе си. — Скапани екскурзианти! Да не е ващ’то село?
Дебора не си направи труда да отговори, а си проправи път с лакти покрай нея.
По-късно щеше да си спомня бягането презглава през селото и нагоре към хълма във вечно променящ се колаж: на вратата на един магазин имаше измокрена от дъжда табела, на която думите „крем“ и „шоколадов сладкиш“ се бяха размазали една в друга; самотен слънчоглед с наведена огромна глава; палмови клончета, лежащи в локва; мляскащи отворени усти, които крещяха към нея неразбираеми думи; колело на велосипед, което започна да се върти безкрайно, когато зашеметеният му ездач се просна на пътя. Но в момента не виждаше нищо друго, освен Томи в безброй образи, всеки по-жив от предишния, и всеки от тях я обвиняваше за предателството. Това щеше да бъде нейното наказание за оня момент себична слабост със Саймън.
„Моля те“, помисли си тя. Ако можеше да се пазари и обещава, щеше да изпълни всичко. Без да се замисля. Без да съжали и за миг.
Когато изкачи склона точно над селото, една полицейска кола мина покрай нея с бясна скорост и вдигна във въздуха рой камъчета и пръски от локвите. Нямаше нужда да надува клаксона, за да си проправя път. Проливният дъжд беше обезкуражил по-малко твърдоглавите търсачи на силни усещания. Бяха започнали да търсят убежище — някои в магазините, други по входовете, трети се натрупаха в методистката църква. Дори събитието с кръв и труп не си заслужаваше съсипването на хубавите летни дрехи.
Само най-любопитните бяха завършили изкачването. Дебора метна мократа коса назад от лицето си и ги видя събрани пред алеята, където беше опъната полицейска лента, за да ги държи на разстояние. Там една група беше потънала в замислено мълчание, нарушавано само от разгорещения глас на Хари Камбри, който спореше с неумолимия полицай и настояваше да го пуснат вътре.
Зад тях, на хълма, дъждът нападаше вилата на Тренъроу. Всичките й прозорци светеха. Около нея се тълпяха униформени мъже. От полицейските автомобили, паркирани на кръговата алея, святкаха лампи.
— Чух, че бил прострелян — промърмори някой.