Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Мъртъв! — извика той, преди полицаят да успее да го дръпне обратно в колата.
Беше се случило най-страшното. Дебора видя линейката, спряна до входната врата, но не толкова близо, колкото полицейските коли, защото нямаше нужда от нея. Тя се вкопчи безмълвно в ръката на господин Суини, но той й посочи верандата, сякаш бе прочел най-лошите й страхове.
— Вижте — подкани я.
Дебора си наложи да погледне към входната врата. Видя го. Очите й зашариха диво по цялото му тяло, търсейки рани. Но ако не се смяташе мокрото му яке, беше непокътнат — макар и много блед — и говореше мрачно с инспектор Боскоуън.
— Слава богу! — прошепна тя.
Още докато го изричаше, входната врата се отвори. Линли и Боскоуън отстъпиха настрани, за да направят път на двама мъже да изнесат носилката с трупа. Беше покрит от глава до пети с чаршаф, сякаш за да го запазят от дъжда и погледите на любопитните. Едва когато го видя, едва когато чу входната врата да се затваря с куха безвъзвратност, Дебора разбра. Все пак продължаваше да се озърта като луда из двора на вилата, между ярко осветените прозорци, колите и вратата. Продължаваше да го търси, сякаш това можеше да промени неотменимата реалност.
Господин Суини каза нещо, но Дебора не го чу. Чувстваше само собственото си пазарене: Бих могла да понеса всичко друго.
Детството, животът й блеснаха пред нея за миг, но за пръв път не оставиха след себе си нито гняв, нито болка, а само разбиране — пълно и твърде закъсняло. Тя прехапа устни толкова силно, че усети вкус на кръв, но това не беше достатъчно, за да заглуши изтерзания й вик:
— Саймън! — Хвърли се към линейката, където вече бяха натоварили трупа.
Линли се извърна рязко. Видя я как се хвърля слепешката през колите. Тя се подхлъзна веднъж на хлъзгавия паваж, но се изправи и продължи да крещи името му.
Стигна до линейката и дръпна ръчката, която отваряше задната й врата. Един полицай се опита да я спре, след това към него се присъедини втори. Тя ги отблъсна. Риташе, драскаше. И през цялото време не преставаше да крещи името му. Висока и писклива, това бе двусричната погребална песен, която Томас знаеше, че ще чува — когато най-малко му се искаше — до края на живота си. Трети полицай се присъедини към усилието да я усмирят, но тя се отскубна.
Потресен, Линли се извърна от гледката и потърси с ръка бравата.
— Саймън — рече той.
Другият беше в антрето с икономката на Тренъроу. Жената хълцаше, скрила лице в тюрбана, който беше свалила от главата си. Той погледна към Линли и понечи да заговори, но се поколеба и лицето му стана по-мрачно, когато виковете на Дебора се засилиха. Докосна нежно рамото на Дора и отиде при Линли на вратата. Спря се като закован, когато видя как дърпат Дебора от линейката и тя се съпротивлява на всяка крачка, която я отдалечаваше от нея. Погледна Томас.
Линли извърна очи.
— За бога, върви при нея! Тя мисли, че си ти. — Не можеше да погледне приятеля си. Не искаше да го вижда. Само се надяваше Сейнт Джеймс да поеме нещата в свои ръце без повече приказки между тях. Явно тази работа нямаше да я бъде.
— Не. Тя само…
— Просто върви, да те вземат дяволите. Върви!
Минаха секунди, преди Сейнт Джеймс да се размърда, но когато най-сетне излезе на алеята, Линли намери изкуплението, което търсеше от толкова време. Наложи си да гледа.
Саймън заобиколи полицейските коли и се приближи до групата. Вървеше доста бавно. Не можеше да се движи бързо. Походката му не позволяваше, осакатена и грозна, възпирана от болката. Походката, която самият Линли му беше осигурил.
Сейнт Джеймс стигна до линейката. Извика името на Дебора. Сграбчи я, притегли я към себе си. Тя започна да се съпротивлява яростно, като плачеше и пищеше, но само за момент, докато видя кой е. След това се отпусна в прегръдките му, тялото й се разтърси от ужасни ридания, главата му се наведе към нейната и ръцете му се вплетоха в косите й.
— Всичко е наред, Дебора — чу Линли да казва Сейнт Джеймс. — Съжалявам, че се изплаши. Добре съм, любов моя. — След това замърмори ненужно: — Любов моя. Любов моя!
Дъждът ги валеше, полицаите се размърдаха около тях, но Саймън и Дебора като че ли не забелязваха нищо, освен обятията на другия.
Линли се обърна и влезе в къщата.
Събуди я някакво движение. Дебора отвори очи. Те се насочиха към висок сводест таван. Тя се втренчи объркано в него. След това обърна глава и видя покритата с дантели тоалетка, сребърните четки за коса и старото огледало на подпорки. „Спалнята на прапрабаба Ашъртън“, помисли си. Разпознаването на стаята върна почти всичките спомени. Образите на заливчето, на офиса на вестника, на тичането нагоре по хълма, на покрития труп се сляха в ума й. И в центъра им беше Томи.