Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
От другия край на стаята някой отново се раздвижи. Завесите бяха спуснати, но лъч дневна светлина падаше върху стола до камината. Линли седеше на него с изпружени напред крака. На масичката до него имаше поднос с храна. Закуска, доколкото се виждаше. Дебора съгледа смътно поставката за препечен хляб.
Отначало не каза нищо, а се опита да си спомни събитията, последвали онези ужасни мигове във вилата на Тренъроу. Спомни си как я накараха да пие бренди, гласовете, звъна на телефони, след това някаква кола. Неизвестно как, бе се върнала от Нанрънел до Хауенстоу и се бе добрала до леглото.
Носеше синя сатенена нощница, която й бе непозната. В долния край на леглото лежеше подобен халат. Тя седна.
— Томи?
— Ти си будна. — Линли отиде до прозореца и дръпна леко завесите, така че в стаята да влиза повече светлина. Прозорците вече бяха открехнати, но той ги разтвори още повече и крясъците на чайките и кормораните нахлуха за звуков фон.
— Колко е часът?
— Минава десет.
— Десет?
— Спиш от вчера следобед. Не си ли спомняш?
— Само откъслечно. Отдавна ли чакаш?
— От известно време.
Тогава Дебора видя, че той е облечен в дрехите, които бе носил и в Нанрънел. Лицето му беше небръснато, а кожата под очите му беше потъмняла и набръчкана от умора.
— Бил си при мен цялата нощ.
Той не отговори. Остана до прозореца, далече от леглото. Над рамото му се виждаше небето. На неговия фон косата му изглеждаше като позлатена от слънцето.
— Може би ще е добре тази сутрин да те откарам със самолета до Лондон. Когато си готова. — Той посочи подноса. — Стои тук от осем и половина. Да помоля ли да ти донесат друг?
— Томи — каза тя. — Би ли… има ли… — Опита се да огледа лицето му, но той го държеше извърнато и то не показваше никакъв отговор, затова Дебора остави думите да замрат.
Линли бръкна в джобовете си и отново погледна през прозореца.
— Докараха Джон Пенелин у тях.
Дебора поде тази нишка:
— Ами Марк?
— Боскоуън знае, че той е взел „Дейз“. Колкото до кокаина… — Той въздъхна. — Ако питат мен, това решение принадлежи на Джон. Няма да го вземам вместо него. Не знам какво смята да направи. Може още да не е готов да се разграничи от Марк. Просто не знам.
— Можеше да докладваш за него на полицията.
— Можех.
— Но няма да го направиш.
— Мисля, че ще е най-добре, ако това дойде от Джон. — Той продължи да гледа през прозореца с глава, вдигната към небето. — Хубав ден. Добър е за летене.
— Ами Питър? — попита тя. — Отпаднаха ли подозренията към него? А към Сидни?
— Сейнт Джеймс смята, че Брук е взел ерготамина от аптекар в Пензънс. Това лекарство се дава само с рецепта, но няма да е за пръв път аптекарят да даде тайно нещо на клиент. Сигурно е прозвучало съвсем безобидно. Оплакване от мигрена. Аспиринът не помага. В събота не работи никой лекар.
— Не смята, че Джъстин е взел от неговите хапчета?
— Не вижда причина Брук да е знаел, че ги взема. Казах му, че в този момент това няма кой знае какво значение, но той иска Сидни да бъде напълно оправдана, Питър също. Отиде в Пензънс. — Гласът му замря. Монологът му беше приключил.
Дебора усети свиване в гърлото. В позата му личеше страхотно напрежение.
— Томи — рече тя. — Видях те на верандата. Знаех, че си жив и здрав. Но когато зърнах трупа…
— Най-лошата част беше с майка — прекъсна я той. — Това, че трябваше да кажа на майка. Да я гледам в очите и да знам, че всяка моя дума я съсипва. Но тя не заплака. Не и пред мен. Защото и двамата знаем, че в дъното на всичко стои моята вина.
— Не!
— Ако се бяха оженили още преди години, ако им бях позволил да се оженят…
— Томи, не!
— Затова не пожела да го жали пред мен. Не ми позволява да й помогна.
— Томи, мили мой…
— Беше ужасно. — Той прокара пръсти по рамката на прозореца. — За момент си помислих, че наистина ще застреля Сейнт Джеймс, но той лапна дулото. — Линли се покашля. — Защо се получава така, че човек никога не може да бъде подготвен за такава гледка?