Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
После сведе очи към монетата в ръката си и лицето му почти грейна от нейното сияние.
— Лесни пари. — Засмя се и се тупна по шкембето. Сенките се разлюляха. — Ще се върна за тоя длъжник. — Побутна с крак трупа на Артос. — Сега харчене ме чака. — И си тръгна, като си подсвиркваше своята песен за прохладни ветрове и открити поля.
Пламъкът на свещта пращеше по фитила. Аз седях сред своето островче от светлина с ключа на Локи в ръка и заобиколен отвсякъде от гъсти сенки, в които отчаяни хора мърмореха за сребърни монети.
29.
Зачакахме Раско да се върне. Нямахме нужда от ключа му, но за моя план ми трябваше светлина, а преди светлината ми трябваше мрак. Налагаше се да чакаме. Не исках да чакам. Не исках да търпя тази скука, мизерия и чувство на несигурност, но най-вече не исках да заспя и да открия, че Сагеус ме чака.
Това се оказа дълъг и мъчителен тест за издръжливост, там в безкрайната нощ на килиите. Стенех и въздишах, докато не си спомних, че Хенан беше карал тук сам, преди да дойда, през повечето време гладен и жаден. Оттам насетне мълчах, макар да си мислех, че на него сигурно му е било по-леко, тъй като е отраснал с несгодите на селския живот.
Артемис Канони спря да отговаря на призивите ми да държи затворниците и опипващите им ръце далеч от моя милост и се усамоти в един ъгъл да стене — каквото и да го гризеше отвътре, изглежда, го бе надвило. Другият ми телохранител, Антонио Гречи, бивш обущар на умбертидския елит, се оказа неспособен да се справи сам с работата, затова си наех нов служител на цената на една спаружена ябълка и го оставих на задълженията му — което ще рече да настъпва всяка ръка, която усети да пълзи към мен в тъмното.
В течение на дълги безсъдържателни часове седяхме на твърдата земя, прекалено сгорещени, прекалено жадни, и се вслушвахме ли, вслушвахме за шума от нечие приближаване. Главата ми непрестанно клюмаше, въображението се прокрадваше, за да изрисува картини в мрака, изкушаваше ме да потъна в сън. Всеки път надигах рязко глава и ругаех наум, все по-отчаян. Сегиз-тогиз някой заговаряше, понякога за да проведе приглушен разговор с доверен приятел, понякога за да изрече дълга молитва в мрака. В анонимността на слепотата хората признаваха греховете си, изричаха копнежите си, помиряваха се с Всевишния или в някои случаи отегчаваха до смърт всички с безкрайни досадни спомени от изключително скучния си живот. Чудех се колко ли време ще изкарам тук, преди да запозная компанията с всички подробности за събитията в Аралския проход и да продължа с изчерпателно припомняне на всички бордеи във Вермилиън. Беше много вероятно още един ден да ме докара дотам.
Тихото мърморене на разговорите се усилваше и спадаше циклично, накъсано от дълги периоди тишина, след които започваше отново, разпалено от някой спомен, който се разгръщаше до описание на въпросния момент и се разклоняваше на половин дузина нишки сред хората в килията. В него имаше някакъв естествен ритъм и когато той бе нарушен, това ме откъсна от унеса ми. Мърморенето на четири-пет души бе секнало едновременно. Даже господин Кашлица беше престанал да се дере влажно.
— Какво става? — попитах. Явно беше нужен човек с кралска кръв, за да повдигне важния въпрос.
Отговори ми тишина, с изключение на някакъв дращещ звук, като от нещо тежко, влачещо се по камъните.
— Попитах… — Дращенето се разнесе отново и със сепване осъзнах, че каквото и да издава този звук, то е оттатък решетката.
Затаих дъх. Тишина. Страхът държеше въздуха пленен в дробовете ми, само за да изригне в писък, когато господин Кашлица изведнъж се задави със собствения си затаен дъх и се разкашля толкова силно, че бях сигурен, че дробовете му се пълнят с кръв. След като най-сетне се укроти, няколко души замърмориха отново — напрежението се бе разсеяло. Нещо избумтя глухо в решетките — и всички преглътнаха думите си, с дъх отново пленен в гърдите им. Затворниците отстъпиха навътре в килията и започнаха да ругаят и да викат уплашено.
— Какво, по дяволите?
— Как може…
— Там отвън няма никой…
А после някой го каза.
— Артос?
Това беше трупът, оставен да лежи току от другата страна на вратата.
— Може да не е бил мъртъв.
— Мъртъв беше. Проверих го. Той ми беше приятел.
— Червеите ядяха очите му.
— Разбира се, че беше мър… — Втори глух удар на месо в решетките прекъсна разговора.